Естествени хранителни добавки за по-добро здраве!
.::Емил Алексов::.
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Людмил Янков - Стената

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    .::Емил Алексов::. Форуми -> Литература, театър, филми, музика
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Пон Окт 31, 2005 4:44 pm    Заглавие: Людмил Янков - Стената Отговорете с цитат

ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА

Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!...
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата...

НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!...
1984 год.





РЕПОРТАЖ ОТ ФАСАДАТА

"... Фасадите са винаги повече от обемите... "

И така, голям късмет извадихме това лято. Просто се чудя как попаднахме на толкова видно място. Най - личната сграда в самия център на стохилядния град имаше нужда от умението и усърдието ни. Трябваше да боядисваме нейната строга и внушителна фасада. Бяхме само двама, затова не се опитвахме да скрием пъплещия в клетките страх от височината на 20 - те етажа. От покрива градът изглеждаше безкрайно далеч и надолу. Там, по земята, като мравки бързаха по деловите си работи сериозно заети хора. Ту неми фигури беззвучно се плъзгаха по мраморните плочи, ту някоя огромна усмивка любезно проблясваше в огледалните витрини на партера, ту пък глас без източник се втурваше откъм аперитива на ъгъла... Нищо не са някакви си 50 - 60 метра височина... Нали с дни сме висели над километрови пропасти без натрапчивия страх от падането... И защо ли сърцата се свиват точно сега? Може би перспективата да посрещнеш твърдия градски плочник в краката на хората не понася сравнението с едно падане от хиляди метри, което си е полет от върха към долината. Имаш безкрайните мигове време за спомена и надеждата, имаш сладкия въздух и слънцето... и една кратка болка с последния допир в земята. Или се боим от съжалението на човеците и иронията на дребните душици?... Отдавна разбрах, че в града е много по - трудно... "В планината оцеляха... пък тука се убиха... " Между многото себеподобни е най - тежко да се бориш, да доказваш и да оцеляваш... дори да умираш...

Двама сме. Третият живееше с нас, дълбоко в сърцата ни. Няма я само коравата му външна черупка. Винаги ни придружаваше в стръмните пътища... Никого не послуша тогава. Денем изпиваше с очи отвесните зъбери на Стената. Нощем се стряскаше от грохота на каменопадите, раздиращи гръдта й... Докато една сутрин изчезна. Никой не попита: "Къде е?" Всеки в себе си се досещаше и тайно се молеше да не е вярно. Познавахме неукротимия му нрав. Усещахме нерва на колебанието му... Два пъти се бяхме връщали от тази забита в небето скална игла. Дъжд, вятър и каменни порои спираха намеренията ни. Отстъпвахме примирени, но не и победени. Търпение не ни липсваше, но не и на него... чието легло беше отдавна изстинало в онази сутрин. Беше решил сам да преодолее най - трудния път. Знаеше, че ще го спираме... Знаехме, че няма да го задържим... Затова ни беше спестил угризенията. Така може би мислеше с детската си душа. Беше потърсил своя път.

Когато достигнахме задъхани под Стената, мъртвата тишина на планината ни оглуши. Нямаше го горе. Скалата беше безразлично гладка и отвесна. След дъжда небето беше студено и синьо... Открихме го там, където вертикалната игла впиваше корените си в сипея. Лежеше неестествено слят с грапавината на срутените каменни отломки. Отворените широко очи и застиналата усмивка се извиняваха някому за мъката... Нямаше страх в замръзналия му поглед.

Страхът остана за нас... Сега ни е нужна само една крачка, но на нея се противи изостреният ни инстинкт за самозащита. Едва когато преодоляваме острия ръб между хоризонта и вертикалната бетонна посока, всичко идва на мястото си. Висим на тънки въжета, олекотили телата си неколкократно. Опънатата струна пред лицата ни е поела цялото напрежение и съмнение. Сърцето се отпуска, повярвало в здравата си опора.

На стената сме. Извън заредения с деловитост, с прохлада обем. Вътре животът кипи, несмущаван от нашето присъствие. Неудобно ни е, но се налага да слушаме и разговорите по телефоните, и заповедите на началниците, и оплакванията на подчинените... Нито за миг не прекъсват ходатайствата и уговорките, солените вицове и служебно - интимните любезности на поредната чаша кафе. По - редки са деловите разговори, гласното недоволство на "малките", примирението на "големите", апатията на "средните"... Висящите въжета и люлеещите се отвън хора не променят хода на нещата вътре. Ние сме от другата страна на големите прозорци и значи сме извън събитията. Сега сме безобидни, безопасни и несъществуващи за обхватността на обема. След едно "Ах!" или "Ох!" при вида на нечии крака в рамката на небето действието вътре се подновява, този път с неволното ни участие като зрители... Възрастният човек, смирено прегърбен пред голямо бюро, със смачкания каскет в ръка ме връща в планината, при Стареца...

"- Ех, дружко, не мога да го прежаля... Не го опазихте вие! И ти мил ми беше, а ми е криво да те гледам жив и здрав. Не е една истината винаги. Той беше моята истина, а пък неговата - все пустата планина... Чист човек растеше. Като роса беше душата му. Защо точно него отнесе? Защо го пуснахте сам по канарата?... " - Няма думи, които да утешат един осиротял баща. Нищо не може да стопли замръзналото сърце на самотника, погребал със собствените си ръце своя син. "- Дружко, ето го там. При мен си е. Никъде няма да го пусна вече да иде. Ей му планината... По дяволите, всички ще идем при него... А сега аз съм му всичко. Само ти дето дойде да го видиш. Че то тук високо, кой ли се качва? Преби се, викат, у скалите... Стареца не пожали, къде му умът излетя, та дома си заряза?... Ама пред мен траят, че пушката ми е все под ръката... Пък аз щях да те стрелям, кат дойде... Мъка ми е, ей! Жива рана ми е тука, вътре. И няма да се утеши..."

Във въздуха е унило и душно като подир отминал празник. Само чистата детска радост звъни над утаеното нервно време на възрастните. Светът се е завъртял наопаки в очите ни... Сенки на фигури спят по следобедните пейки, обърнати нагоре лица без тела под тях, приведени безлични гърбове, разкошни прически и лъскави темета, смачкани фуражки и сериозни бели шапки... Оттук светът е по - уязвим. Е, не можеше да видиш кой колко висок е... Долу само токчетата се мяркат и почти нищо не говорят за дългите или къси крака. А и "обслужващата сфера" е доста ниско, та не се виждат сърдитите на цял свят лица, грижещи се да ни облекат и нахранят, да ни ремонтират и лакират... Дълбоко са скрити подземните лабиринти на бюрократичната машина, зад дебелите каменни стени не прозират "гениалните" ходове на миропомазаните да въртят икономика и търговия за наше благо и сметка... Не се виждат и осигурените с тайна от хуманния социалистически закон тлъсти "спестявания" на гърба на неуредени дейности и нечие уредено бездействие... Обръщам поглед нагоре. Светът на градските покриви се разтваря в прашния следобеден въздух. Високо над него остават чисти синьо - черните профили на вечерната планина... Там, под замръзналото звездно небе, мълчахме безкрайно дълго и двамата. Времето не беше отронило и зрънце от огромната буца на мъката. Оловна тежест ни притискаше върху грапавите селски столове. Някога до нас сядаше и третият - синът и приятелят. Неговият стол и сега беше тук. Стърчеше толкова празен в дългото очакване на неговите стъпки. Без усмивката му цялата планина наоколо беше пуста. И вятърът се свираше из усоите глух и ням без предизвикателството на здравите му рамене... Взех пушката и покрай плета, по най - дългия път, стигнах до гроба. Изстрелите разчупиха заспалия въздух. Ехото отвърна глухо и късно. В себе си отчаяно вярвах, чува ме. Той не можеше да умре... Ние имахме нужда от него... Неговата сила беше за нас Животът...

... Трудно било - казват - да се почне работа в тази сграда. Навярно за девалвиралия интелектуален труд се отнася, а не за нас... Пък и ние сме извън обема, макар че през тесните процепи чаша горещо кафе или ледена сода ни свързват осезаемо с хората, за които работим. Внимателно избягваме големите прозорци на залата. Вътре хора с костюми и връзки решават сериозни дела. Виждам познати лица... За тях сега съм просто една сянка срещу светлината... Но сянката енергично размахва "мечето" и метър по метър премества цветната линия в строгата геометрия на фасадата...

... "Третият" не искаше да върви след сянката си. Искаше да се откъсне от нея по острите бръсначи на ледените ръбове. Можеше да бъде галеник на съдбата, ако я следваше по петите... Но той вървеше пред нея. Можеше повече от другите. Обичаше да живее на границата на "свободното падане". Опасно стъпваше "оттатък" невидимата бариера, с която върховете и стихиите ревностно пазеха своята непроницаемост... А беше смъртен...

... Исках с годините да оставя някакъв белег. Все правех нещо, а накрая нищо не излизаше. Никаква следа, никакъв знак... Правех това, за което мечтаех. Исках да го правя именно аз, а не някой друг, да бъде именно днес, а не в кой да е друг ден. Но да искаш е едно и то е на близкия край на "правенето". А "моженето" е чак на другия - далечния край. Бях администратор, началник, организатор, член на съвети и бюро... Остана ми усещането за наливане в бъчва без дъно. Работиш ужким, спазваш длъжностната характеристика, а зад тебе - все празно. Пишеш, пращаш, проверяваш, отговаряш - нищо няма подире ти. Заплатата, и от нея нищо в средата на месеца. То така и трябва: няма продукт - няма пари! Че както вървеше, всички чиновници щяхме да станем...

Затова сега съм щастлив. Правя нещо и то е много по - вярно от всичко предишно. Изпод ръцете ми се точат равните ивици бяла боя, зад гърба ми е синьо небе, срещу лицето ми грапавее ласкавата стена...

... В първия миг като ме видя на прага, и почерня. Вдигна пушката... беше пощурял от мъката. После ме прегърна и заплака. "Закова" ме за масата: "Да не си мръднал оттука!..." Залута се из запустялата кухничка. "...Ти седи, аз ей сега..." Чаках като подсъдим връщането му. Пихме много после... Думите ни тежко затихваха пред чинията с недокоснатата салата. Сърцето на стареца търсеше сина си... Паметта на дедите се опитваше да с устата му да спомни нещо болезнено познато и нужно. Несигурната истина го караше да обръща гръб на човешката пустиня в долината.

Зрънцето сила в гърдите се превърна във вярност към паметта на сина. Беше истински планинец и затова постави камъка за своя гроб до този на Неговия. На стотина само крачки от своя дом. Искаше да е сигурен, че няма да ги разделят във времето, кой знае на кмета какво ще му хрумне, когато вече няма никой?...

"... - Дружко, той по - лош ли беше от вас? Кажи, а? Кажи на баща му. Баща съм му аз, ей... чуваш ли?"... Грубата длан ми докосна ръката. Беше леденостудена от пушката, която стискаше срещу сенките на тъмнината...

... От сутринта висим на въжетата в сянката на голямата сграда. Долу хората стреснато гадаят: "... Виж ги, сиромашките... Как ли са събрали кураж?..." Забележките са загрижени или хапливи, понякога учудващо емоционални. После някой завърта недвусмислено пръст покрай слепоочието на умната си глава и безмълвно отминава. "... Аа... нашите алпинисти!" В това "нашите" нотката гордост успокоява съмненията ни. За двама ни стената е работа. Малко повече вяра в собствената безпогрешност, доверие в свръзката и упование на подозрително тънкото за зрителите въже. Пък и на жаргона дори "хамалогия" звучи като наука с това "логия" накрая...

От 20-тия етаж земята е далеко, но смисълът на нещата е по - близко. Оттук по - силно се усеща колко е истинско онова, дето пулсира в преброените ни човешки делници... Цената на всичко е мъка и труд. В основата на надоблачната планинска пирамида е не скала, а робска борба. Далеч преди стената на някой връх плътен мрак от откази, съмнения и подозрения закрива острите мечтани игли. Уморено отглеждаме слепи надежди в душата си, ден и нощ ровим и търсим опора в стари разочарования. Лесно се палим и бързо угасваме при първия полъх на недоверието. После философски забравяме обидите, отричаме лошото и пак тръгваме срещу стените от камък с коравите си бетонни глави. През някой слънчев и пълен с идеи ден започва ходенето по мъките. В един миг на щастлива смелост чукаме по перваза на нечия тапицирана врата. И ето го чудото: Хората решават да ни повярват. "... Да, разбира се, ще помагаме, както можем..." Но ще е нужно съгласието (и решение черно на бяло) на друг компетент "горе" или "по - долу". Или "трети", някъде доста встрани (каквито, общо взето, не липсват). Та: "Ето ви, другари, финансова помощ, но документ донесете отнякъде. Все пак пара е... народна!" С премалели нозе се усмихваме мило на секретарките. И отново: "Ще ви разрешим, мда..., вие сте смели момчета, но дайте писмо за финансово осигуряване..." Така се затваря кръгът на желаещите да ни помогнат. Гоним като куче опашката си и, откровено казано, нищо не става... Докато един ден човек се издигне над мисленето: "Само това ми липсва при всичките ни проблеми...!" и сложи подписа си под първото получено вече съгласие. По - нататък е по - лесно. Някой е поел отговорността и рискът ще тежи на неговия обикновено свикнал да носи гръб. Мнозина ще намерят след това смелостта да ни помогнат. Не ги упреквам в нищо, те всички са много добри приятели. Но само един от стотици слага "още един таралеж в гащите си". Макар, че би могъл да запази спокойния си сън само с едно "Не"... Защото... тия алпинисти... там май се умира понякога... Ние всичко преглъщаме, защото искаме да тръгваме надалече, да катерим отвесни километрови зъбери на планините и да се връщаме. Ние искаме да ни вярват. А онова, което е невидимо за очите на хората, често се очерня незаслужено. Мечтата застава срещу хилядите съмнения.

Още няколко прашни прозореца на отпускарски стаи ни делят от земята. По стъклата ясно личи чия е стаята. Ето тук, на "дребните риби", сива мътилка спира лъчите на общото слънце. "По - големите" получават и повече от светлината. Имат нужда навярно?... На тях и писането им повече, и очите им по - слаби от годините. Или пък чистачките им са по - усърдни и по - съвестни. Този етаж е на редакцията. Те може би нямат щат за чистачка... Или нарочно не лъскат прозорците на стаите си?... Нямат време или не им се гледа навън?... Кой знае? Може да са слабички финансово? То и светлината, за да стигне, трябва да се плати. А през тия мътни прозорци и вестникът такъв: ... четеш, ровиш - все мъгляви работи. Пречупени в стария калъп бледи лъчи и прашни стари истории. Как няма някое леко земетресение, та да изпопадат стъклата и да блесне ослепително светилото вътре!

Уморени сме вече. "Свръзката" изнася на съчувстващите ни отвътре лелички лекция за "справедливостта в живота". Те са съгласни с всичко, "само да не падне някой..., че както е високо, нищо няма да остане от него..."

...След едно лято отново изкачих стръмния път към далечната къща на "третия". На вратника краката ми се пречупиха. До старите пожълтели некролози белееха нови... Старият беше отишъл завинаги при сина си. Къщата пустееше. Всичко беше изсъхнало, сиво. Само около гробовете имаше свежа зеленина. Някак спокойно тежеше върху пръстта бащиният камък. Доволен бе старецът, сякаш че се е отървал от мъчителната самота"... - Дружко, не мога аз без него. От парче месо го отгледах, кога се помина майка му. Ей оттук, от сърцето ми е част. Ще си умра до него... ни хляб, ни вода ми трябва... "

Бяха го намерили зимата на гроба. Никой не знае колко време е стоял замръзнал... Сигурно хиляди приказки са се изприказвали в кръчмата за непокорния син и чепатия характер на бащата, но никой не се беше запитал какво му е горе в гората, има ли хляб, огън... Просто не е искал да остави сина си сам в лютия февруарски студ. Ей така, заспал завинаги, с чело, опряно на дулото. Заледените му ръце още стискали паницата с ядене за момчето. Даже и вълците не бяха посмели да доближат. Плашила ги е пушката, може би? Така казват... А аз все си мисля, че голямата бащина обич ги е държала далеко... силата в стиснатата ръка и очите, широко отворени към нетрепкащите мразовити звезди. Бащината любов и съмненията на съселяните бяха погребали Стария...

... Бързо се изнизва горещият следобед. Избистря се въздухът и утихва глъчката след края на работния ден. По двата диагонала на площада уверено се прибират в комплект образцови семейства. Приятелите вече са приседнали някъде на "по една ". Премногото спокойствие се сгъстява в сигурни неонови топки, пръснати в мрака на идващата нощ. Тръгваме надолу, оставяйки горещата фасада и опората в огнената начупена линия на хоризонта. На паркинга е опустяло. Обемът вече е празен. Само лъскавият дъх на служебните автомобили ще живее чак до тяхното връщане утре с отговорния им товар...

Ще боядисваме отвън. След нас други - отвътре. После в новите стаи трети ще донесат новите мебели, новите идеи и планове. Новите хора ще дойдат с новото в главите си... Още с първата тухла човек живее в бъдещия си дом. С първата ивица боя идва и светлината в опушената стара квартира. Първата дума води за ръка надеждата в онова, което е длъжно да се случи - по - добро, по - истинско! Заради нас самите, заради бъдещето ни...





* * *
НЕ МОЖЕШ
нищо да видиш,
когато не искаш да видиш...
НЕ МОЖЕШ
да чуеш това,
което не искаш да чуеш...
НЕ МОЖЕШ
да вярваш в това,
в което не искаш да вярваш...
И ДА ОБИЧАШ
не можеш това,
което не искаш...





ЗА ЕДНА АЛПИЙСКА ЕКСПЕДИЦИЯ

Отдавна мечтаем за Южната стена - най - трудната и най - опасната в Памир. Не ни привлича вече нито един от изкачените маршрути по реброто Бородкин или Буревестник към онази точка на 7495 метра. Това е Комунизъм, чиято гръд откъм юг е издълбана в хилядометрови пропасти и водопадни ръбове. Там е стената, при чието споменаване приятелите понижават глас и спират за момент "раздувките" за страхотни изкачвания по планините на света. Най - загадъчната и затова най - желаната, особено сега, когато вече сме поели към нея през неизвестността и съмненията.

Добра група сме. Десетте момчета имат не само голямата си амбиция, но и една добра спортна форма. Само ръководството на Международния алпийски лагер все още не иска да приеме като свое мнение този факт. "- Пак ли българи!?... Те все искат нещо ново, все създават проблеми... Не вземат да се качат на пик Ленин или пик Корженевска по традиционните маршрути..., все пак това са седемхилядници и хората от цял свят се трепят да се изкатерят дотам..." Истина е, че доста тревоги създаваме на инструктори и планински спасители тук с нашето желание и намерение. Този сезон е незапомнено лош за планините на Памир. Силните валежи и непрестанните ветрове поставят под въпрос изкачването на който и да връх. Затова непреклонното ни решение е наострило повечето "фактори" против нас..."... Все претенции... Една година им се приискало и трите седемхилядника за един месец да качат, друга - нов маршрут, а сега пък дори и на ледника Беляев..." Което е вярно, вярно е. На непознатия ледник от южната страна на Комунизъм хеликоптер е успявал да кацне много рядко, а един МИ-4 лежи разбит в сложния ледопад на 4500 метра. И макар че новата смяна пилоти са виртуози в изпълнението на рисковани полети, те все още не са прелитали 6000 - метровата бариера на хребета Академия на науките. Но за това после...

Засега все още скучаем нервно в московския хотел "Спорт". Зяпаме по телевизора "Игрите на добра воля ", възхищаваме се от Стефка Костадинова и... чакаме. Чакаме да излетим за Азия, към Памир и студените сенки на приоблачните гиганти. Жадуваме за ледове и снегове в 30 - градусовия зной на огромния град. Огнян води преговорите с МАЛ. Там са висшите административни сили, от които зависи всичко извън нас: разрешения, транспорт, съдействие и кой знае какво още. И макар че в заявката ни "черно на бяло" пише: Южната стена на вр. Комунизъм, чиновниците правят опит за изплъзване. А практика в подобни опити за отклоняване не им липсва: "... Ето, момчета, покажете какво можете! Ето ви пик Абалаков, Клара Цеткин, ето ви скални стени, и то все над 6000 метра н.в." Едни хубави маршрути, чието преминаване определено ще убие желанието за друга, по - трудна, още повече за зловещата, 3000 метрова висока Южна стена на памирския първенец. "... -Докажете себе си..." - Хитро! Гъделът на честолюбието е подвел мнозина, може да потегли и нас. Но целта напред ни е прекалено голяма, за да погледнем настрани от нея. Просто Тя изпълва всичко пред очите и в душите ни.

Едно нещо категорично не желая да приема в цялата тази история: момчета, преминали по стените на Еверест и Лхоце, Матерхорн и Анапурна, сега трябва да се представят като на изпит, след като са платили повече от 2000 лева на човек за 35 - дневния престой тук. Но и ние сме твърдоглави... Ще доказваме себе си на Южната стена и само там... ако ни пуснат разбира се.

Николай и Иван реагират най - остро. Просто знаят от опит, че след една голяма стена няма втора. Всъщност дори и времето ще ни бъде малко...

"... -Добре, момчета, ще ви прехвърлим от лагера "Ачик Таш" на Фортамбек. Там на 4000 метра ще се аклиматизирате, после на 5000 ще се качите, после връх над 6500 и... после на ледника Беляев." Да... ама май няма да стане за 30 дни. Вече е десети юли и нямаме никакво излишно време. Номерът е ясен и затова не се хващаме: Ние имаме една цел и то е връх Комунизъм по неговите южни вертикални "пътища".

Николай е особено примирен днес "... -Нека не спорим! Готов съм да заменя Южната с която и да е друга стена." ...Всъщност вътре в себе си навярно мисли нещо по - друго... Например как да се добере до Беляев и да запраши по трикилометровите отвеси и висящи ледове без много - много умуване. И още нещо: В сметката имаме платен хеликоптер до Южната долина. Ако поискаме да отскочим за тренировка и аклиматизация до Москвина или някой друг ледник, може и да не ни "огрее " за полет под Южната стена. И макар че сега сме още на: "Готово, момчета!"; "Разбира се! ", после може и да има: "... Лимитът ви свърши, гориво няма... ето ви върховете, катерете колкото искате..." А върхове наистина има "колкото искаме", само дето "Нашата" стена няма да чака вечно.

Решаваме, че най - добре е да проведем аклиматизацията си по склоновете на пик Ленин. Този връх е най - близо до главния алпийски лагер "Ачик Таш" и изкачване над 6000 метра би ни било достатъчно като "увертюра". Добре е дето ръководителите на МАЛ започнаха да привикват с мисълта, че ще ходим на Беляев. Изглежда многото приказки водят до възприемане и на най - големия абсурд. А нашата цел е все пак една реалност, макар и свързана с много условности.

Животът в базовия лагер потече в традиционния си ход: размяна на подаръци, любезности с ръководството, срещи със стари приятели, сладки истории на чаша чай в юртата. "-Людма, ти ли си това? - Една голяма усмивка си проправя път през чакащата за обяд шарена тълпа алпинисти. - Ех, откога чакам да те видя, за планините да си поговорим както някога..." - Това е Олег, с който ни свързват много и хубави спомени. Преди години, когато се запознахме, беше тръгнал да превзема сам Кавказ по най - трудните му стени и ръбове. "-Свобода ми трябва на мен, особено тук, при върховете! Не можеш да ме затвориш в алпийски лагер и за извисяване на духа да ми говориш..." А аз се ядосвах по своему, защото знаех, че извън системата ще бъде все "черната овца", а пък той просто можеше... Зарадвах се, че го виждам тук, където навярно беше треньор или инструктор. Беше влязъл в "реда на нещата". Не беше издържал "в одиночку ", беше помъдрял... или се беше предал? Направо го попитах тогава, без увъртане... "-Виж-казва, - ожених се. А семейството пари иска... Преди всичко давах за пътешествия. Сега се усложни животът: жена, деца... Държавата дава, ама иска и ти да даваш в замяна. Затова съм тук. А и по - добре е с приятелите, отколкото сам..." После пихме по чаша силен чай, намерихме и китара отнякъде, пяхме и за Кавказ, и за старите ни приятели от Баксанската долина. Разделени с години и разстояния, почти забравили лицата си, ние пазехме частица от някогашната топлина и близост в очите си."...Да знаеш, всичко зная за хималайските ви "подвизи ". И за всеки от вас всичко зная и помня. (Гледам го с недоумение.) Та аз само за вашия вестник "Ехо" се абонирам и го чета до последната буква." Сега разбирам немия въпрос, който цяла вечер виси между двама ни... Излизаме от юртата, където въздухът не достига, за да разтворим един тъжен албум под жълтата светлина на немощната крушка: МАЛ'83 г." Като внезапен вихър нахлуват спомените в празното помежду ни...

...Предизвикахме преди три години голямата планина. За месец време изкачихме седемхилядниците на Памир. Силни бяхме тогава, не умувахме. Оцеляхме под Корженевска и Комунизъм, нарушихме многогодишното спокойствие на ръба Скурлатов към пик Ленин... И скъпо, прескъпо заплатихме за дръзновението, граничещо с неуважение към стихиите на "Покрива на света". Сега от фотосите ме гледат приятели, които вече не са между живите: Ицо, Даката, Тафрата. Добре си живеехме тогава... А сега се събираме само в кошмарните сънища, които няма да се свършат, защото не го и искаме... Самите сънища...

Отново ден отсрочка. Вече цяла седмица убиваме времето. Става все по - трудно и нервно за всички ни. Дори и юртата вече е неприятна, физиономиите на "постоянното присъствие" - също. Тъжно виси окачената на видно място реплика, грубо изрязана от стар вестник: "Прогнозата е слънчево време". Как не... Засега няма и проблясък от традиционното тримесечно памирско слънце. Играем бридж... Никой не е тук духом...

Преди години един от нас тежко заболя под пик Ленин. Само 200 метра ни деляха от върха, от първия ни седемхилядник, от успеха. А Владо се "срина" буквално за минути под атаката на височинната болест. Тогава забравихме всичко друго. Обърнахме гръб на блестящата снежна пирамида съвсем пред очите ни. Надолу... по - бързо надолу с цялата сила и енергия, която ни оставаше... Ските, с които мечтаехме да се спуснем от върха, се превърнаха в спасителна шейна. По дяволите, заслужаваше си влаченето дотук на тези ужасно тежки ски... С всяка минута дъхът на единия от нас изстиваше... Бяхме безсилни... Всичко тук е дълго и бавно. Изпускахме един живот и всеки от нас умираше в себе си. На всичко отгоре и ураганният леден вятър. 6700... 6500... 6000 метра... Платките на междинния лагер се веят разпарцалени. Командата на съветските алпинисти отчаяно спасява каквото може от бурята. Всичко живо се опитва по - бързо да се "смъкне" в ниското, към долината на ледника. Леденият вихър прониква в палатката, чиито дупки запушваме с гърбовете си. Набитият в обувките сняг се превръща в буца от лед и човешка тъкан. Червените петна от измръзвания бележат ушите, носовете и бузите на всички ни. Мизерното платнище в следния миг с трясък ще се разкъса. Всеки трескаво разтрива нечии замръзнали ръце и крака. Ампулите са замръзнали и Доки отчаяно се мъчи да ги размрази с топлината на тялото си. Всичко е против нас. Само животът с нокти и зъби се държи още в безсилното тяло на Владо. И отново надолу... колкото се може по - бързо... на една стъпка пред бялата смърт. Дишаше и дъхът му с всеки метър поемаше все по - истинския въздух на долината. По стръмните склонове под Метлата шейната беше излишна...

По - късно в палатката на 4000 метра една безкрайна нощ без дъх се вслушвах в трескавите хрипове. Тъмнината беше заредена с надежда... Той щеше да живее. Ние бяхме победили, бяхме отново всички заедно. Върхът остана някъде далече и назад...

А сега скуката ни убиваше час след час. Нервите ни вече пробиха смирението. Особено по отношение на продължаващото умуване относно плановете ни. Времето и неизвестността ни вбесяват... преброените ни дни в Памир един след друг се изнизват в бездействие. Но... трябва да бъдем търпеливи, особено с голямото и компетентно ръководство на МАЛ. Просто защото изцяло зависим от тях, защото в техните ръце сме и ние, и мечтаното изкачване.

Ходих сам вечерта до мемориалния камък на Поляната. Тук е паметната плоча на Четин. Белите еделвайси и сумрачножълтите макове като светулки кацат на ръба на тъжния каменен къс. Седя дълго и търся със сърцето си духа на загиналите. Защо дойдох тук? Търсех допира до силата на дръзките и непокорните, или просто исках да помълчим заедно? Може би не съм сигурен в себе си? Или бях обезверен от стихията на разгневената природа? Може би нетленната им смелост и надежда са някъде около мен... Кой знае?... Но не бях сам тук. Имах нужда от опора и я намирах в тези каменни имена, които носеха своята сърцата воля и след смъртта си. Беше тъжно и ласкаво, беше ми студено и страшно... Но бях вече уверен и силен. Връщах се друг. Нечия вяра преливаше в мен като моя, някаква нова топлина грееше в жилите ми. Южната стена вече не беше така далече.

След днешната тренировка на пик Петровски слизам в дивата долина от другата страна на хребета. Отдавна се каня да отида на гости на киргизите. Със своите стада и юрти местните скотовъдци са високо по алпийските пасища. Оскъдната тревица току - що е покарала и властно мами със свежата си зеленина все по - навътре в сърцето на Памир. Обичам всички планинци. Азиатци и европейци, бедни или богати - те всички си приличат по своите големи човешки сърца. И планините си приличат, защото в тях са хората. "Планината ражда човеци, а полето - тикви." Тази поговорка я има и в Непал, и в Индия, в Алпите, Памир и Кавказ... Дори и у нас с нашите скромни 3000-метрови върхове. Различни имена имат острите скални зъбери и ледени великани, но в техните черни сенки и стръмни склонове от векове живеят хората, с които мога да говоря без "едно наум". Тях мога да гледам в очите, защото са чисти като стаени в пропастите сини езера. С тях мога да бъда искрен като с планините наоколо. Не може да се лъже, да се надхитря "естеството на нещата" в приоблачните долини...

Всичко, "което е дал Аллах", е сложено пред мен на пода. В сумрачната юрта е празник. Защото гостът е пратеник на боговете и смъртните трябва да подкрепят мисията му на земята... Или защото гостоприемството е дълбоко вродено в душевността на местните жители? Глади бялата си брада старият домакин и философски поема: "-От Москва, казваш, идеш?... И ние другаря Горбачов всички знаем... Мир ни е нужен сега, само мир... За да има за нови домове, за големи стопанства, за силни машини из суровите планини." А в този далечен планински край все още много неща са нужни. С уважение и съпричастие слушам думите нa старейшината, а той току се дръпва сърдито: "-Яж... пий, не обиждай къщата ни!" Не искам да ги засегна и след чая, който от уважение към госта се налива едва на дъното на паничката, опитвам и местния "йогурт". Отчупвам парче от специално пазения за такива случаи небетшекер. Явно добре е крит от децата, защото на откършеното място цветът е доста по - светъл. Нося фотоапарат и всички се снимаме пред входа на юртата. Най - доволен е домакинът: "...А за снимките?... Без пари... значи така, като на приятели, казваш?... Това е хубаво!... Като на приятели!" Сърдечно се разделяме и поемам обратния си път нагоре по долината.

И така, ние сме една силна група. Аз съм най - малко натрениран и се чувствам доста неудобно от това пред момчетата. Отгоре на всичко съм и в "ръководството" заради "старата слава", както се изказаха зевзеците. Утешавам се, че не съм единственият, който ще ръководи по - добри от него... Огнян вярва, че заедно ще направим една добра експедиция. И затова може би Бюрото на федерацията за заместник и "доктор" на отбора. Ако бях "прост" участник, сигурно поне 2-3-ма щяха да се дръпнат: "-Ама как? Дори не се е явил на последните контролни проверки... Дали ще го бъде?... Няма ли да се провали?..." - Дори не мога да предвидя всичко, което ще кажат "факторите", но пък едно е ясно: Сега нещата са изцяло в мои ръце. А и "доктор" е доста невярно казано. По - скоро ще бъда медицинско лице с аматьорска квалификация. (Пиша го заради доктор Стайко Кулаксъзов, защото иначе известно самочувствие не ми липсва.) Това, че нося над 20 килограма лекарства, не е още никаква гаранция. Макар че доста нещо понаучих от гледане през последните години. А някои изпитах и на гърба си. Дано само не уморя някого с хаповете и праховете, които са ми поверени. Вътре в себе си съм решил да "наблегна" на витамин "С", когото много уважавам, а и добрия стар аспирин. Колкото до хирургическия набор в аптеката и аз самия потръпвам при вида на скалпелите и ножиците... Мога само да се моля да не потрябва рязане и шиене...

Има утрини, заредени до пръсване с голямото ни очакване. Те се раждат бавно, несигурно. Трудно съмва зората над морето от облаци. В замръзналите вълни се зъбят кривите пирамиди и фантастичните игли на скалните острови. Огненото зарево изтъква в дълбоките долини синия зрак на размитата нощ. Безкрайно чаканият ден се пробужда от бездънната тъмнина на съмненията. Слънцето е нашият идол и надежда в устрема ни нагоре.

Отдавна вече теглим нишката, а яснота още няма или е дълбоко вътре в "кълбото". Днес тръгваме все пак към височините. Южната стена и Комунизъм са още "зад девет планини - десетата", но пътят за там минава по склоновете на пик Ленин. Трябва да "изтичаме" за аклиматизация поне до 6000 метра. А това хич няма да е лесно, защото и този седемхилядник е един костелив орех... Но самочувствие имаме дори в излишък, след като сме дръзнали да мечтаем за ледената пустиня на ледника Беляев, чието име вече ни зазвучава като легенда...

Всичко е приготвено още снощи. Палатки и въжета, храна и газ, примуси и лекарства, спални чували и лична екипировка са докарани на "летището" и чакат тежката дума на пилотите. Хеликоптерите са нашето спасение тук, огромните разстояния, мащаби и хаоса на Памир. Първите покорители с месеци са пълзели по непристъпните долини и коварни ледници в подножието на върховете. Бавно, една по една предавал своите крепости "Покривът на света". Тогава на помощ дошли големите възможности на металните птици, за да заменят керваните от стотици мулета и измъчени алпинисти. И сега със страх чакаме последното решение на командира Овчаренко. А то е по - често: "Нелётная погода и всё". Но днес е наш ден. Небето е синьо и бистро, а въздухът зъзне в очакване на слънце.Днес ще летим и на мен се падна късметът (или лошият шанс... кой знае?) да икономисам един ден ход като придружител на багажа. Ще бъдем двамата с Краси. Дълги години заедно скитахме по планините и пак заедно тичахме до несвяст по тежките многодневни преходи на алпийските ски - ралита. Така и тръгнахме - от ски-пистите към девствения планински сняг и шеметните спускания по стръмните долини и улеи. И тук алпинизмът неусетно завладя дните и мислите ни. Живеехме седмици и месеци с приказната красота на високата планина, като постоянни обитатели на планинските заслони. Орловец и Страшното езеро, Тевно езеро и Кончето. Тогава бяхме щастливи с малкото и тъй далечни проблеми...

На едно от републиканските ски-ралита се събрахме в един отбор с Коцето. Сякаш цяла вечност вече тримата плъзгахме ските по тежкия преход на втория ден. Двете дълбоки следи напреде ни се размазват в помътените от умора зеници. Всичко наоколо е ослепителен блясък и тишина, в която бясно гърмят ударите на полудяло сърце. За последен път се заричам в себе си: "Никога вече! Няма да се хвана пак за това убийствено "удоволствие". Особено с това нечовешко темпо сега... Но днес трябва да издържа!... В следващия миг се блъсвам в спрелите ски на Краси. С недоумение проследявам действията на Коцето, който с възклицанието: "Почти е цял!" събираше в снега...корите на един портокал. Можеше да бъде и мираж на измъчения ми мозък, но...това все пак бяха само кори от портокал... Изядохме корите... Аз - моите с известно подозрение, но с голяма охота. Всъщност бяха много по - вкусни от един портокал, изяден в града или вкъщи. За изсушените ни и измъчени тела те бяха спасението и силата. След финала изпих литри чай, нектар и компот, но... портокаловите кори... ех, те си останаха нещо вълшебно и неповторимо.

Трябваше да мине време, в което бавно и мъчително изпитвах вкуса на жаждата и умората. Жестоко ни наказваше природата в болезнения допир до суровата скала. При премиерно изкачване на връх Злия зъб загина Коцето. Той беше един от най - силните. А те са най - беззащитни пред приумиците на отмъстителната планина. В своята ревност върховете отнемат дъха на най - добрите. Години оттогава, колчем премина през превала за изкачване стената на Зъба, спирам пред каменната плоча. Отсипвам глътка вода от манерката, закачам на ролплъговия клин дребно красиво цветче и си спомням винаги за портокаловите кори: "...Благодаря ти, че го каза, както го мислеше. Наистина беше един Цял Чудесен Портокал. Неподозирани сили и вяра ни даде на крачка от отстъплението... Нахрани душите ни в онези дни на колебание и съмнение... Спомените за живелите преди нас трябва да бъдат по пътя ни. Техните последни бронзови, гранитни и мраморни стъпки са нужни около нас и в нас. Не в запустелите гробища, а напреде си бих искал да чета имената им. И не шаблона: "Роден...загина...от синовете му...", а за делата им искам да прочета: "...Той даде на хората откритие или посока, сърце и вяра, надежда и смелост..." Това е Той - човекът, когото помним заради истината на дните му. В Непал и Хималаите милиони свещени камъни като безконечни молитвеници следват пътеките на живите. Това са "манитата" на боговете. Тяхната божествена сила е нужна дори и на гордите планинци. А аз искам да чувствам дързостта на моите силни братя, които с кръвта си чертаят посоката. Това са дедите ми, които се раждат и умират като мълнии. Техният живот е кратък и огнен. Тях искам да имам край себе си. За да мога да им вярвам и да не ги забравям, да ме смущава и ми дава сила питащият им поглед. Техният пример да бъде верният за нас. Пред тях да се оглеждаме критично и търсещо, да питаме себе си: "...Честен ли бях? Не взех ли от хляба на някой по - тих и по - свит?... Тези край мене имат ли всичко, което имам и аз? Има ли всяко дете като моите нужните и ненужни играчки?... Не съм ли много високо... откъдето не всичко се вижда добре? Ще умра ли спокоен - повече дал, отколкото взел?...

Ад няма. Адът е в сърцето на умиращия... Когато се пита: "Оставих ли нещо след себе си?... И не коли, къщи и вили за разглезените щерки... защото всеки може да открадне от вярата на новия строй. И не служби и постове за недоказалите себе си синове, защото всичко е в ръцете на даващите малките късчета от Идеята... Сила за сърцата, красота за очите и богатство за ума на бъдните оставих ли?" Това е преддверието, където свършва кухият, макар и представителен, жизнен миг от безкрая на времето. След туй е адът за несигурната душа, пропиляла безсмислено кратките си дни на земята на хората.

...Подхващаме несръчно стар, прекъснат някога разговор. На сърцето ми е леко и светло. Няма значение какво говорим...може би е дори много банално и сиво... Но вътре в нас грее топлинката на необятното, което ни свързва. Дълги години разделиха пътищата ни с Краси. Мечтите от студентските години се сбъдваха една след друга. Кръстосахме Алпите, Кавказ, Памир и Хималаите. А дните ни се пресякоха едва тук, под пик Ленин.

В хеликоптера са съветските треньори, които трябва да проучат състоянието на маршрутите към върха. Това е голям шанс за нас, двамата българи, защото близо 30 минути нашата "пиздюха винтокрилая" като скакалец прескача от долина в долина. За секунди "зависва" над Скалите на Липкин и красивия гребен Скурлатов, после под скалното ребро на Метлата. От 4200-те метра на ледника стръмно се издига огромният амфитеатър на Северната стена. Отдясно към върха пълзи безкрайно дългият и тежък "път " през Разделний. Остри ледени отражения бележат границата между небето и могъщия венец на седемхилядника. Прескачаме от единия илюминатор до другия при всеки завой на металната птица. Слънчеви искри блестят през обектива на фотоапарата. Светлината пълни до дъно щастливите ни очи. Докосваме се до горната планина от стъпалото на техниката. Но не сме надменни и самоуверени. Сега сме едновременно силни и плахи, можещи и несигурни, възторжени и потиснати... Върхът е на хиляди метри над главите ни, недостъпен дори за стоманеното сърце на човешкия технически гений. Височината 6000 метра е пределът, до който може да прелита нашата "винтокрилка". А да каца и излита - на не повече от 4500.

На ледниковата морена в основата на стената бързо стоварваме багажа. Сянката на хеликоптера ни притиска с мощния поток от сгъстен мразовит въздух и ни оставя и ни оставя съвсем сами в голямата памирска пустиня. Големи мързеливци бихме изглеждали, ако някой ни заснеме на филм сега. Само пет минути мудна работа и... тупваме уморено на задните си части. Още не сме се аклиматизирали към кислородния глад и мускулите отмаляват безсилни при всяко форсиране на нещата. Но сега времето е с нас. В оставащите много часове от деня ще изградим палатките и "столовата", ще сготвим вечерята и ще посрещнем момчетата с горещия чай на примуса.

Очакващо се вслушваме в тишината на Памир. Планината е красива с тайните си. Там, някъде зад отвесните зъбери, е скрита невидима за човешките очи долина. В зелената мека трева се вият меандрите на току - що родена планинска вода. Кристалните струи ухаят на силна скала и на мраз. Слънчева роса искри в стаените далеч от човешкото око снежни цветя. Скъпо струват тайните, загънати в гънките на отвесните каменни метри. Планинската болест е неизлечима за поразената душа. Врящите мъгливи казани на пропастите, бляскавите утринни зъбери, огнените вечерни пожари и падащия бяг на дивите кози са само частици от голямата тайнствена зараза. Планината ни е пленила завинаги... Ние вървим към нея, защото там, между отвесните скали, са долините. В дъното на пропастите са изворите, дълбоко под снега са напъпили минзухарите, а езерата крият дъната си под тъмносинята дълбочина. Тайната на планината е в хармонията и простотата й.





* * *
Защо не искаш
да слезеш
дори и стъпало
от изгнилия подиум?...
Защо ти е пиедестал
за ешафода
на бъдещето?
Защо не погледнеш
в себе си,
за да видиш наоколо?...
Обърни се назад,
за да видиш пред себе си!...





ПОД ЮЖНАТА СТЕНА

Най - сетне почти получаваме "Голямото ДА" с едно малко отстъпление от наша страна. Съгласяваме се с нещо, което не ни се искаше да приемем, но затова пък е доста вярно. Трима от групата ще останат в района на пик Ленин и лагер "Ачик Таш". Никой от тях не е прекрачвал досега 7000 - метровата "граница на смъртта". И макар че са здрави момчета, не можем оттук да предугадим как ще се приспособят към височината. Една е истината и тя се ражда в допира до изгарящия блясък на слънцето, сковаващия мраз на вечния лед и разредения повече от три пъти въздух. Истината ни тук е защитена от гръмки думи и фалшиви възторзи, от нахалството и позата, от лицемерието и измамата. "Моженето" става прозрачно като планински кристал, особено за очите на зрящия... Защото за нечистите погледи не е нужна бистротата на въздуха, бялата лунна нощ не е желана заради грозотата на делата им. Подчиняваме се заради вътрешното си убеждение, заради голямото уважение към височината и коректността в допира ни до голямата планина. Все по - болезнено и питащо се взираме нагоре, към стената на надеждите и невидимия връх...

Ръководството на МАЛ е категорично... "Тук и да закъса някой, имаме наблизо наши групи, опитни треньори, спасителна служба... Въобще голям шанс да се оцелее при заболяване. Но там, на Беляев, е друго... Просто под Южната стена никой няма право на отстъпление. Нито болест, нито умора или контузия...защото пътят до долината е близо месец. А хеликоптерът рядко "има ден", в който може да се провре в лабиринта от скали, мъгли и облаци на 6000 - метровата "бариера". Така че ще бъдем седмина "с билет" за Южната долина... Всъщност само за отиване, защото обратният "път" е през Стената с трите й километра височина и непредвидимия арсенал от изключителни трудности и изненади. После и през връх Комунизъм - траверс и спускане по реброто Бородкин. Но... Това е повече от "далече"... Краят на едно красиво видение, чието начало е още в мрака на съмненията ни.

Всичко се нарежда с изключение на най - важното - времето. Продължава да вали всеки ден. Все още никой не се е изкачил на памирските седемхилядници. Планината е болезнено ревнива към висините си, но затова пък е безкрайно разточителна с часовете, които ни дава за размисъл... В мрачните дни и безсънните нощи нещата спират стремителния си бяг в каменното време на върховете. "Нищо не е дори дългият човешки век за вечността на скалите. В студеното бездействие на подгизналата палатка властно и сигурно всяка нощ нахлуват спомените... Насън и наяве идват кошмарните биваци, където напрежението от тежкия ден неохотно отстъпва мястото си в тръпнещото от умора тяло... В твърдото легло на заслона или върху мизерния леден "корниз" над пропастта живеем истински с верните приятели, чистите очи и ласкавите длани на своите...често непознати и неподозирани...

Кавказкият лагер "Адул Су" беше на повече от петнадесет километра. Бях замръкнал в туристическия комплекс "Чегет" през един от малкото ни свободни дни тук. Подведе ме любопитството да опитам от всичко: Първо ароматните шешлици и бялото грузинско вино, после колоритния "вълнен" пазар, накрая младежката лудост на дискотеката. Когато се наканих да си тръгвам, за мое голямо огорчение последният автобус беше спазил до минута разписанието. Трябваше да си ходя пеша. Пред тази безрадостна перспектива да се препъвам поне три часа в тъмнината, не мога да бъда особено очарован. Но няма как... Философски примирен поемам по криволичещия асфалтов път, покрай нощния шепот на крайпътните шубраци. Вървя без никаква мисъл в главата, дори не мога да реша дали вече съжалявам за сутрешното си решение... Припявам през зъби някакъв глупав рефрен. Приятелите вече навярно са се събрали на чаша чай, но това е далече напред в тъмнината (за мен, разбира се). В този момент късметът ми се зададе по пътя, и то в моята посока. Идеше като звезда, която скоро прие вида на единствения фар, осветяващ пътя на несигурно избиращата пътя жигула. Вдигнах неуверено ръка. Всъщност щеше да спре и без това. Зад волана стоеше, по - скоро се държеше, уморено усмихнат здравеняк. Беше още с работните дрехи и калните тежки ботуши. Навярно се връщаше от втората миньорска смяна на високопланинския рудник. "-Давай, куда?" След първоначалната радост в жилите ми започна да се прокрадва смут и съмнение... Много са нещата, които ме притесняват тук. Винаги ме е било страх да седя вдясно от шофьора. Натискам тогава здраво пода там, където е мястото на спирачката, стискам до вода облегалката и въобще...Не вярвам на "колегата"... В купето има подозрително много липси: освен кормило и три педала май друго няма! Само няколко стърчащи кабела там, където нормално стои табло със светлини, уреди, бутони и радио. Този железен сандък на колела е дори без брони и тапицерии... Домиля ми в този момент за един нашенски москвич с бродирани възглавнички и тигър на задното стъкло, с българска бъчва и още по - българско прасе в багажника... Това е то лека кола. А сега единственият фар едва насмогва да осветява тесния изкорубен път, провиращ се опасно между гъстите храсталаци и отвесния бряг на планинската река. Но човекът явно познава терена и въпреки лъкатушещия ход (вероятно от умората) успява да уцели посоката. Седя като на тръни... "Как дела?" - Неуверено подемаме разговор помежду си. "Руският" ни не се различава чувствително по качество. "...Алпинисти, казваш...Катерите. По Кавказ?... Хубаво е!... И аз бих ходил, ако не беше работата. А трябва да се "блъска" здраво. Човек няма време да изпие и една водка..." Приказката разбужда любопитството ми. Все пак избирам за въпросите си по - правите участъци от пътя. Събеседникът ми и без това е доста разсеян. "...-Та откъде си все пак?" - учтивостта изисква доста усилия при неговата умора и моето притеснение от бързото каране. Но след отговора "От България" човекът подскача като ужилен. "Братко! Та ние с тебе заедно ще воюваме, ако потрябва. Та ние двамата първи ще тръгнем...Дай да те прегърна!..." И ме грабва мъжагата през раменете, и аха...да се изсипем през разбитата врата до мен. Аз изстивам и се вкопчвам в рамката... На произвола на съдбата остава кормилото, значи и посоката ни... "Бойният" ми другар ги "хваща" в мига, когато колата обръсва крайпътните гъсталаци вдясно. Не му беше първица да се прибира по този начин. "...-От България, казваш... София, Слънчев бряг значи...Да...Ние двамата..." И разговорът потече: "Пък аз мисля от Москва си или Ленинград. И по руски говориш като столичанин. Ех, да имаше да пийнем сега..."

Петнадесетте километра ми се сториха век дълги заради приповдигнатото настроение и тежкия ботуш върху газта. Жигулито летеше, а времето почти стоеше на едно място. Чак когато слязох, разбрах, че ми се искаше още много да говорим... За всичко. Усещах, че губя завинаги един голям и нежен човек. Тъмният му автомобил се беше загубил отдавна надолу по пътя, а аз все още стоях с натрапчивото чувство за магнетично докосване до увереността и силата... "...Не е за парите...пари много, не мога да ги похарча даже. То няма и за какво горе. За града все няма време. Защо ли съм тогава тук? За сърцето си работя... Всичко в планината е рудникът и в него ми е всичко. Там почнах, там ще умирам, вътре, дълбоко в скалата... Защото ми е мила... И силите ми взема, и времето. Що не се ожениш за тоя рудник? - вика жена ми. Ама така ще е. Може ли жена да те разбере? Много водка. - Защо?... Много тютюн. - Защо?... Кръшнеш някъде... - Марш от къщи!... Много работа... и пак: Защо?... Децата - и те!... Джинси, диско, а сърце нямат за нищо. Празно ли е там? Грях е, ама знам ли? Тука, горе, те няма да дойдат... Моя плът са, лошо ли ги научих? Не им харесва, като ме гледат как се прибирам. Но на мен ми е добре. Само дето не можем да полеем срещата. Ама... здраве да е! Друг път!" Не се видяхме повече. Но не го забравих. Планинец с голямо сърце и гръб, здрав като канара.

Едва на 24 юли времето леко се подобрява. Обхваналото ни униние бързо се изпарява. Не философстваме вече и върху капризите на студените фронтове през този проклет сезон. Може би тайно се надяваме да отклоним лошия късмет от пътя си. Дори и Огата се отказва от четвъртия (след три неуспешни) пореден опит за летене в полза на моя шанс. Но...уви! Днес дори и операцията "товарене - разтоварване" на багажа не осъществяваме. Хеликоптерът получава отново "нелётная погода" за района на Фортамбек. А на летците им е почти безразлично. И тук, на "Ачик Таш" и ледника Ленин за тях има достатъчно работа. Ама че работа?! Посреща ни отново противната юрта - опорната ни точка в безпътицата и безсилието в тази начумерена планина. Вятърът всеки ден сменя посоката си. Един и същ хладен въздух упорито се завърта и отново помита надеждите, родени от някой и друг бледен лъч. Метеоролозите са "железни" в прогнозите си: "след 20 часа сняг откъм запад със силен вятър..." И снегът след 20 часа завалява с бурните пориви на ледения въздух... "-Ще ми скъсат нервите - беснее Петко, - тия всичко познават!?..." Последното се отнася за невинните метеоролози. Знаят си добре работата. Не им се налага да използват богатия с нюанси речник на своите колеги по света: "Ще превали - например - на изолирани места... Слаб, до умерен вятър, температурите ще се движат от -5 до плюс 5 градуса... максималните до плюс 15. Променлива облачност, на места до значителна, мъгли в котловинните полета и ясно в планинските райони и така нататък... до края".

След още един мътен ден най - сетне слънцето изгрява и за нас. Летим през дългата Алайска долина към алпийския лагер Фортамбек. Спасени сме от голямата скука. Душите ни се отпускат и вечерта българските песни разчупват ледения дух на надвисналите околовръст могъщи върхове. В голямата кухненска палатка е тясно за всички ни. Но на сърцата ни е широко и волно. Притиснали гръб в гръб огромните "пухенки" като в кръгова отбрана, изцяло поемаме инициативата и китарата в свои ръце. А когато казваме: "Време е!", момчетата като един се изнизват навън пред смаяните очи на италианци, испанци, японци и... Кой знае какви други са останалите алпинисти вътре.

Мъчително бавно идва и нашият ден. От вълнение заспивам едва призори. Стряска ме суматохата пред палатката. Все по - силно откъм долината се чува "кречеталото" на хеликоптера. Толкова бързо не съм се обличал никога... След минута вече мъкнем към площадката за кацане раници и денкове. На тази височина пилотът не спира мотора и всичко се товари през съпротивата и пукота на въздушната вихрушка. Командирът прави недвусмислен знак, че товарът е достатъчен. Качват се само двама от нас. Машината мъчително се засилва и с усилие отделя колелата на броени метри от големия камък в края на поляната. Едва сега се сещам каква голяма глупост съм направил. В хеликоптера замина сакът с трите ми фотоапарата... За мечтания полет над "Платото" увиснах само с безпомощното си човешко зрение. Не ми остава нищо друго, освен да се самонаругая и примирен да дочакам другия полет. Но примирен не значи безразличен, защото не е все едно къде ще намерят място за кацане първите. Тази мисъл притеснява всички ни. Опитът и настроението на пилотите могат да ни спестят изтощителни дни от прехода по ледника.

Дочакахме и ние. Кръг след кръг хеликоптерът набира своите 6000 метра. Бавно се измъкваме от тъмната сянка на долините. Наоколо ни блясва сякаш неистински синьо-бял ден. Трябва да прескочим отвъд Хребета. Острите зъбери бързо приближават към нас сянката на винтокрилата машина. Лицата на пилотите са замръзнали в предизвикателството. Онази долина те познават само от смомена за този, който не се завърна оттам преди години. В тъмните очила се отразява сурова белота и стаено предупреждение. Там върховете са само една точна топографска карта... Колебливо се плъзваме на броени метри от зъберите. Машината рискува всеки миг да разпори корема си в някоя скална игла или остър ръб... Внезапно всичко под нас пропада. Не, не сме се издигнали. Просто "прескочихме оттатък" и вече плуваме в бездънната трикилометрова пропаст на злокобната долина. Срещу нас е Стената - непроноцаемо горда и отблъскваща. Като прашинка се лутаме в първия слънчев лъч, прескочил над облачната пирамида на върха. Не зная бих ли могъл да снимам, дори и да имах в ръка фотокамерата?... Огромно рентгеново слънце, стаени в долините светкавични бури, снежни мъгли и ледени отблясъци превръщат "Покрива на света" във фантастично видение. Мащабите са исполински. Дори и широкоъгълният обектив би бил безпомощен тука. Стената направо ни поглъща в себе си. Този леден великански замък ни е омагьосал. Скалните му ръбове идват от мрака на пропастите и след хиляди метри се разтварят в слънчевото зарево високо горе. Това не може да се заснеме. Това е сърцето на планината. Това е зловещата красота на сурово и бляскаво, недостижимо и божествено видение...

Пилотите насочват машината към стената. Дълго фирново поле привлича погледите ни. Толкова е примамлива тази бяла писта, а толкова коварни изненади би могла да крие в себе си. Дали е твърда като камък, или гибелно подгизнала от последното затопляне? Може би лежи върху здрава скала или крие опасни каверни и цепнатини в ледовете отдолу?... Може би е гладка... Или насечена дълбоко от "перата" на вятъра, невидими отгоре? Бавно опипваме с поглед непознатата ледена пустиня. Висотомерът неохотно се спуска към 4-те хиляди метра. Черните точки върху белия лед са вече тъмносиви камъчета, нарастват още и още, за да се превърнат бавно в остри каменни ръбове и не по - малко опасни скални "островчета", издигащи се метри над снежните полета. Причудливи каменни блокове едва се крепят като великански гъби върху изящни колони от стъкловиден лед, неуспял да се стопи в сянката им. В края на дългата бяла полоса момчетата от първата група са маркирали с флагове най - доброто място за кацане. Едва - едва, със страх колесарът докосва снега. Основата е здраво скована от студа и "приледяването" е благополучно. Стоварваме, по - точно изхвърляме навън багажите, и скоро оставаме сами в мечтаната долина на ледника Беляев. Грамадният масив на легендарната Южна стена ни смазва с нечовешките си мащаби. Бяхме се добрали до началото. Оттук нататък всичко е в ръцете ни, макар че зависи и от Онова, което тегли конците на времето и късмета. Във всеки случай отваряше се работа за силата и надеждата, за ума и дръзновението, не само за недоволството, празните приказки и отчаянието. Целта беше пред очите ни.

Избираме що-годе по - равен "остров" за лагера. Бивачната мебелировка включва една палатка "Салева" за мен и Оги, една "Миньорка" за Серьожа и Гена, още: голям равен камък за маса пред "Фасадата". Двамата руснаци са "прикрепени" с радиостанцията си към нас, за да поддържат връзката с алпийските лагери. Нямаме никакво време за губене. Метеоролозите обещават още само три сигурни хубави дни и отново влошаване от запад. А най - бързото преминаване на стената досега е за 9 дни. Изморени сме от чакане и се "хвърляме" срещу жадуваната цел с безразсъдството на обречените... Всеки знае какво значи буря на тази трикилометрова фуния от скала и лед в "Зоната на смъртта"... Но не го казваме гласно, може би дори и на себе си не го признаваме. Последното ни решение е: Петима по маршрута "Мисловски" на Централната стена и двама по Некрасов - десния леден ръб на Югозападната страна на върха. Високо горе, над 7200 метра, под самата пирамида на Комунизъм пътищата ни се събират.

Този връх е най - високият в Памир ("Па-мир" - Покривът на света). Точно тук се пресичат хребетите Академия на науките и "Петър I". От югозапад скатът от гнайси обледени разрушени шисти стръмно се спуска към Беляев. Бляскав венец от страховити шестхилядници затваря плътно дълбоката студена долина. Пик Гармо, Патриот, Русия, после покрай Правда към гребена на Комунизъм с неговите 7495 метра. От другата страна циркусът се затваря с Душанбе, Москва, Ленинград, Абалаков, Крупская и така към хоризонта на морето от върхове. Не случайно тези планински великани носят толкова скъпи на съветските хора имена. Невероятният им устрем към висините, гордата непристъпност, суровата красота и твърдостта на каменната вечност ги бяха направили идоли. Там, горе, суеверните поставяха своите непонятни божества, смелите и силните проверяваха себе си в докосването до нетленността, подозрителните научаваха за тях от обиколни пътища. Те бяха нужни на всички ни...

По Некрасов ще бъдем двамата с Огнян. И още четирима катерачи "от златния фонд на съветския алпинизъм". В последното авторитетно ни убедиха ръководителите на МАЛ. За да не ни е криво може би, че се налага да подкрепят "малобройния" ни (според тях) състав. Някои утвърдени виждания на съветската школа не допускат възражения, поне на територията на Памир. Затова приемаме варианта "шесторка" без уговорки. Ще потеглим едва след няколко дни. Тогава петимата ни приятели вече ще са набрали достатъчно височина, за да не можем да им помогнем с нищо отдолу.

Късно следобеда с пълни раници напускаме скалния пристан и попадаме в клопката на "горещия" сняг. Ослепителното слънце е размекнало коравия сутрешен фирн чак до стъкления лед. Следите ни пропадат все по - дълбоко в кишата. Всяка крачка заплашва да ни провали в покрита ледена цепнатина или кладенец. Уморително бавно "затъпкваме" всяка стъпка по криволичещия между настръхналите сераци маршрут. Стената е току надвиснала над главите ни, а мъчителния път до основата мерим вече с часове. Момчетата мълчат потиснати. Плоските шеги рядко и неудачно се опитват да разсеят неизвестността. Толкова малко са смелчаците, преминали до днес изпитанието на тежкия маршрут. Най - бързите бяха оцелели след 9 дни борба с ронливите отвеси и надвисналите ледници. Изкачването на други беше продължило месец. Най - непокорните бяха загинали в предизвикателството към невъзможното... Нелогичната криволица на следата ни бавно приближава основата. Свито е и моето сърце, макар че засега оставам с Оги долу. Така ми се искаше да тръгна още днес... Чувствам сила и сигурност, а не съм уверен, защото предстои да изпитам най - неприятното: болезненото взиране в сенките, където момчетата правят поредната трудна стъпка нагоре. Или мъчителното изчакване на следващия радиосеанс с неизвестното. Близостта на Стената е осезателна. Усещам благосклонност в дъха на планината, душата ми се слива с натрапчивия аромат на каменна мощ. Неприятно е, че трябва да остана. Такова беше общото ни решение - значи и моето. Петима дори бяха много: Николай, Петко, Иван, Динко и Петър. Някой трябваше да отстъпи. А маршрутът засега е само сухи респектиращи цифри: трудни 670 , много трудни 860, изключително трудни 900 и леки 240 метра (в денивелация, разбира се). Подходящо време: края на юли. Няколкото реда информация не предлагат много обнадеждаваща перспектива. Останалото, неказаното е за приелите вече посоката "нагоре"...

С много усилия се измъкваме от първия сюрприз на Беляев. Всяка стъпка до тук беше пропадане през три - четири пласта сняг, отделени с ледена корица. По - нагоре вече е твърдо. Различаваме отблизо и първите характерни форми на маршрута. Напреде ни е Кулоара, Третата скална лапа и при основната скала. Към 19 часа достигаме на 200 - 300 метра от началната пряспа. Снегът е черен и разръфан от непреставащите и сега каменопади. По - нататък е опасно. В огромните мащаби на стената каменните снаряди не се забелязват от безпомощните човешки очи. Само грозният тътен от сблъсъка на лед и скала, на камък о камък изпълва с първобитен страх клетките ни. Изпразваме раниците, уточняваме "за последно" радиосеансите и светлинните сигнали с групата "Скорпион". Подаваме си ръка и мълчаливо се прегръщаме. Трябва да вляза вече в ролята си на "наблюдател". Тръгвам надолу по склона, без да се обръщам назад. Криво ми е, признавам, но... Няма как - това е. Нашият ден ще дойде по - късно. Спирам за почивка едва когато ледена гърбица скрива от погледа издребнелите фигурки. Толкова нищожни изглеждаме в тази огромна приказна сцена с декори, горящи в лъчите на потъващото зад хоризонта слънце. Сиво облачно море с оранжеви гребени на вълните е изпълнило долината. Вечерната планина утихва в непонятен покой. Едва сега се осмелявам да проследя с поглед и "нашия" път към върха. Бая ще има да се лутаме още в началото, за да заобиколим широките ледникови цепнатини преди "первазната пукнатина". След нея острият заснежен ръб бързо преминава в стръмна ледена стена. Нагоре всичко е неизвестност. Единственото, което се набива на очи, е дебелият сняг, още неулегнал и опасен след скорошния валеж. Съвсем малко знаем за това изкачване: едно бедно описание на най - трудните участъци и бледа снимка на четирима здравеняци - "некрасовците".

В онази налудничава експедиция, когато бяхме пак заедно с Огнян. Всичко в нея беше пропито с една сочна романтика и несигурност... "Нашият" човек не ни чакаше в Москва. Летяхме за Душанбе вместо за Ош, а това не е като да летиш за Бургас и да кацнеш във Варна... Нямаше билети, спъхме по аерогарите, ядяхме пирожки, обяснявахме, убеждавахме с празни и пълни ръце... Настоявахме пред министри, молехме се на портиери и неподкупни шофьори. Хората ни приемаха, съчувстваха ни, дори понякога се принуждаваха да направят нещо за нас... Само "да им се махнем от главите". Бавно, но...напредвахме. От Душанбе през алпийския лагер"Варзоб", където се приютихме за някой и друг ден. Горещини, дини, пъпеши, сауна, в която ни пуснаха само веднъж... Късметът ни проработи с обоза на армейските алпинисти, които пътуваха за Джаргитал - селище в самото подножие на Памир.



откъси от "Стената" на Людмил Янков

Взето от http://web.orbitel.bg/willow/read/thewall.html
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Сря Апр 19, 2006 10:17 am    Заглавие: Отговорете с цитат

На 17 април 1988г. под връх Камилата в Рила загива Людмил Янков.

Поклон пред паметта му!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
balbi
Начинаещ


Регистриран на: 09 Дек 2005
Мнения: 3

МнениеПуснато на: Съб Апр 20, 2013 7:28 am    Заглавие: Отговорете с цитат

ПОКЛОН!
_________________
Nikoga ne znaem kyde shte se ozovem!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    .::Емил Алексов::. Форуми -> Литература, театър, филми, музика Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети

Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group