Естествени хранителни добавки за по-добро здраве!
.::Емил Алексов::.
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

Разкази

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    .::Емил Алексов::. Форуми -> За живота, вселената и...
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Вто Ное 09, 2004 8:00 pm    Заглавие: Разкази Отговорете с цитат

Тези разкази ми ги изпрати една добра приятелка, извадени са от поредицата "Пилешка супа за душата", и много ми харесват. Има човек над какво да се замисли...

Последната промяна е направена от EmilAleksov на Сря Ное 10, 2004 12:15 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Вто Ное 09, 2004 8:02 pm    Заглавие: Ако знаете... Отговорете с цитат

Ако знаете...

Ако знаете, че скоро ще умрете и можете да се обадите само веднъж по телефона, на кого бихте се обадили и какво бихте му казали? А защо още чакате?

Като преподавател в Курс за възрастни, наскоро направих нещо “непростимо”. Дадох домашно! “През следващата седмица трябва да отидете при някой любим човек и да му кажете, че го обичате. Това трябва да е някой, на когото никога не сте го казвали или поне не сте го казвали от дълго Време”.
Задачата не изглежда много трудна, ако не се замислите, че повечето мъже в групата бяха над 35 години и възпитаници на онова поколение мъже, които са били научени да вярват, че “истинските мъже” не показват чувствата си. Да показваш чувствата си или да плачеш (Боже опази!) е направо изключено. Така че за някои това беше направо ужасяващо задължение.

В началото на следващата ни среща попитах дали някой не иска да сподели какво се е случило, когато е казал на любим човек, че го обича. Очаквах, както обикновено, първа да се обади някоя от жените, но тази вечер вдигна ръка един мъж. Изглаждаше много развълнуван, направо разтърсен.

Докато се измъкваше от стола си (с целия си ръст от метър и деветдесет), той започна:
- Денис, миналата седмица ти бях много сърдит, когато ни даде това домашно. Смятах, че няма на кого да казвам подобни неща, а пък и коя си ти, че да ми нареждаш да правя нещо толкова лично? Но докато карах към къщи, ме загриза съвестта. Започна да се обажда и да ми подсказва на кого точно трябва да кажа “Обичам те”. Преди пет години с баща ми се скарахме много лошо и всъщност от тогава не се бяхме сдобрили. Избягвахме да се обаждаме, освен когато нямаше как - на Коледа и на други семейни събирания. И ето че миналия вторник, докато стигна у дома, вече бях убеден, че трябва да отида при баща ми и да му кажа, че го обичам. Звучи странно, но самото решение сякаш свали воденичен камък от шията ми. Прибрах се вкъщи и се втурнах вътре да кажа на жена ми какво смятам да правя. Тя си беше легнала, но аз я събудих. Когато и разказах, тя не само скочи от леглото, ами направо изхвръкна от него и ме прегърна. За пръв път в съвместния ни живот ме виждаше да плача. Половината нощ прекарахме будни, пихме кафе и си приказвахме. Беше чудесно! На сутринта станах напълно свеж и по-рано от обикновено. Толкова се вълнувах, че не можех да спя. Подраних и за работа и свърших за два часа повече, отколкото бях свършил вчера за цял ден. В 9.00 се обадих на баща ми, за да попитам дали мога да намина след работа. Той вдигна телефона и аз казах само: “Татко, може ли да мина довечера след работа? Искам да ти кажа нещо”. Баща ми промърмори едно намусено: “Какво има пък сега?”. Уверих го, че няма да му отнема много време и той накрая се съгласи.

- В 5.30 бях пред вратата на родителите ми, позвъних на звънеца и се помолих вратата да отвори именно баща ми. Страхувах се, че ако майка ми отвори, ще се уплаша и ще и разкрия намеренията си. Но Слава Богу, баща ми наистина отвори. Без да губя нито миг, аз пристъпих напред и рекох: “Татко, дойдох само да ти кажа, че те обичам”. Баща ми сякаш на мига се промени. Лицето му се смекчи, бръчките му сякаш изчезнаха и той се разплака. Протегна ръце към мен, прегърна ме и рече: “И аз те обичам, синко, но все не успявах да ти го кажа”. Това беше такъв безкрайно скъпоценен миг, че не ми се искаше да помръдна. Майка ми мина покрай нас със сълзи в очите. Аз само и махнах и й изпратих въздушна целувка. Двамата с баща ми останахме прегърнати за момент и после аз си тръгнах. От много време насам не се бях чувствал така добре.

Но дори това не е най-важното, което искам да разкажа. Само два дни след моето посещение, баща ми, който страдал от сърце, но не ми беше казал, получи инфаркт и сега е в болница, в безсъзнание. Не се знае дали ще се оправи. Затова моят съвет към всички вас е следният: Не отлагайте това, което чувствате, че трябва да свършите сега. Ами ако аз бях отложил да отида при баща ми - подобен шанс може би никога нямаше да имам. Намерете нужното време за това, което трябва да свършите и го направете още сега!


Последната промяна е направена от EmilAleksov на Сря Сеп 14, 2005 4:31 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Вто Ное 09, 2004 8:12 pm    Заглавие: Бекас, който носи радост Отговорете с цитат

Бекас, който носи радост

Тя беше на шест години, когато се запознахме на плажа, близо до който живеех. Изминавам разстоянието от три-четири мили дотам с колата си всеки път, когато усещам, че светът около мен заплашва да се сгромоляса.
Тя строеше пясъчен замък или нещо подобно. Вдигна поглед към мен, а очите и бяха сини като морето.
- Здравей – каза. Отвърнах само с кимване, защото изобщо не бях в настроение да се занимавам с малки деца.
- Строя – продължи тя.
- Виждам. Какво е това? – попитах разсеяно.
- О, не знам точно. Просто ми харесва допира на пясъка.
Звучи добре, помислих си и си събух обувките. Един късокрил бекас прелетя безшумно над главите ни.
- Това е радост – каза детето.
- Какво е?
- Радост. Мама казва, че бекасите идват, за да ни донесат радост.
Птицата се спусна надолу край брега и изчезна.
- Довиждане, радост – промърморих под носа си. – Добър ден, тъга – и се обърнах да си ходя. Бях потисната; животът ми сякаш напълно бе излязъл от релси.
- Как се казваш? – не се предаваше момиченцето.
- Рут – отвърнах. – Рут Питърсън.
- Аз пък съм Уенди – прозвуча като “Уинди”. – На шест години.
- Приятно ми е, Уинди.
Тя се изкиска и каза:
- Ти си смешна.
Въпреки мрачното си настроение аз също се засмях и отминах.
Музикалният и смях ме следваше.
- Ела пак, госпожо Пи! – провикна се тя. – Ще прекараме още един щастлив ден.

Дните и седмиците, които последваха, принадлежаха на други: група неуправляеми бойскаути, родителско-учителски срещи, болна майка.
Една сутрин слънцето грееше приветливо, когато извадих ръцете си от водата с мръсните съдове и си казах: “Трябва ми късокрил бекас”. Грабнах палтото си.
Неизменният балсам за душата ми, брегът, ме очакваше. Духаше хладен бриз, но аз крачех напред, опитвайки се да намеря покоя, от който се нуждаех. Бях забравила за детето, и когато то се появи, се сепнах.
- Здравей, госпожо Пи – каза то. – Искаш ли да си играем?
- Какво имаш предвид? – попитах с известно раздразнение.
- Не знам. Избери ти.
- Какво ще кажеш за шарада? (игра на отгатване на думи чрез драматизираното им представяне) – предложих злорадо. Звънливият смях отново проехтя.
- Не знам какво е това.
- Тогава дай просто да повървим. – Поглеждайки към нея, забелязах деликатната хубост на лицето и.
- Къде живееш? – попитах аз.
- Ей там – тя посочи към редицата летни къщи. Странно, мина ми през ума –та нали е зима.
- А къде ходиш на училище?
- Не ходя на училище. Мама казва, че сме във ваканция.
Докато се разхождаше по брега, тя бъбреше по типичния си детски начин, но моите мисли бяха заети с други неща. Когато се разделихме, Уенди каза, че това е бил един щастлив ден. Чувствайки се изненадващо по-добре, аз и се усмихнах и потвърдих.

Три седмици по-късно бързах за моя плаж в състояние, близко до паниката. Не бях в състояние дори да поздравя Уенди. Стори ми се, че зърнах майка и на верандата и изпитах желание да я помоля да задържи детето в къщи.
- Виж, ако нямаш нищо против – изрекох едва ли не сърдито, когато Уенди ме настигна, - бих предпочела днес да бъда сама. – Тя изглеждаше необикновено бледа и задъхана.
- Защо?
Обърнах се към нея и изкрещях.
- Защото майка ми умря! – и веднага си помислих: “Господи, защо казвам това на едно малко дете?”
- О – произнесе тихо тя. – Тогава денят е лош.
- Да, и вчерашният също, и завчерашният и ... О, махай се!
- Болеше ли?
- Какво да е боляло? – бях вбесена и на нея, и на себе си.
- Ами когато умираше.
- Разбира се, че боли! – озъбих се аз, неразбираща и затворена в мъката си. Отдалечих се с големи крачки.

След около месец, когато отново отидох на плажа, нея я нямаше. Изпитвайки чувство за вина, засрамена и признавайки си, че ми липсва, след разходката се запътих към вилата и почуках на вратата. Млада жена с изпито лице и медно руса коса ми отвори.
- Здравейте – казах. Аз съм Рут Питърсън. Днес малката ви дъщеря ми липсваше и се чудех къде е.
- О, да, госпожо Питърсън, влезте моля. Уенди много ми говореше за вас. Боя се, че и позволих да ви досажда. Приемете извиненията ми, ако ви е безпокоила.
- Съвсем не, тя е чудесно дете – казах, внезапно осъзнавайки, че наистина го мисля. – Къде е тя?
- Уенди почина миналата седмица, госпожо Питърсън. Беше болна от левкимия. Сигурно не ви е казала.
Онемяла от изненада, потърсих пипнешком стол. Дъхът ми секта.
- Тя обичаше този плаж. И когато пожела да дойдем, не можахме да и откажем. Тук се чувстваше толкова по-добре и преживя много щастливи дни, както ги наричаше. Но последните няколко седмици бързо отпадна ... – Гласът и затрепери. – Остави нещо за вас. Само дано да го намеря. Ще почакате ли малко, да го потърся?
Кимнах глупаво, а умът ми препускаше отчаяно, мъчейки се да измисли какво да каже на тази мила млада жена.
Тя ми подаде един поизцапан плик, на който с големи детски букви пишеше: “ЗА Г-ЖА ПИ”.
Вътре имаше рисунка с моливи в ярки цветове: жълт плаж, синьо море, кафява птица. Отдолу с печатни букви грижливо бе изписано:
КЪСОКРИЛ БЕКАС, КОЙТО НОСИ РАДОСТ
Очите ми се наляха със сълзи и сърцето ми, което почти бе забравило да обича, се разтвори широко. Прегърнах майката на Уенди.
- Съжалявам, съжалявам, толкова съжалявам – мълвях отново и отново и двете заплакахме.

Сложих в рамка прекрасната малка рисунка и сега виси в кабинета ми. Шест думички – по една за всяка година от живота и. Те ми вдъхват усещане за вътрешна хармония, кураж и обич, която не иска нищо в замяна. Подарък от едно дете с мокросини очи и коса с цвят на пясък, което ме научи как да дарявам любов.


Последната промяна е направена от EmilAleksov на Сря Сеп 14, 2005 4:33 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Вто Ное 09, 2004 8:30 pm    Заглавие: Спомен за теб Отговорете с цитат

Спомен за теб

Ако живееш в сърцата на хората след теб, не си мъртъв.
/Томас Кембъл/

Трудно бе да се различи лицето на Софи в сивия зимен полумрак на всекидневната. Жената дремеше в креслото, което Джо и купи за четиридесетата годишнина от сватбата им. В стаята бе топло и тихо. Навън валеше слаб сняг.
В един без петнайсет пощальонът зави зад ъгъла на Алън Стрийт. Беше изостанал с графика не заради снега, а защото бе Денят на Свети Валентин и писмата бяха повече от обикновено. Той подмина къщата на Софи без да вдигне поглед. Двайсет минути по-късно се качи обратно в камиончето си и потегли.
Софи се размърда, щом чу пощенския камион да се отдалечава, сетне свали очилата и избърса устата и очите си с носната кърпичка, която винаги носеше в ръката си. Надигна се като използва за опора страничната облегалка на креслото, бавно се изправи и приглади тъмнозелената си домашна рокля.
Леко потътри чехли по голия под и се отправи към кухнята. Спря пред умивалника да измие двете чинии, които бе оставила на плота след обяда си. Сетне си наля половин чаша вода и изпи хапчетата си. Часът бе един и четиридесет и пет.
В дневната до прозореца имаше люлеещ се стол. Софи се отпусна в него. След половин час на връщане от училище децата щяха да минат покрай къщата и. Загледана в снега Софи зачака, като леко се полюляваше.
Момчетата, както винаги, минаха първи, тичаха и викаха, но Софи не можеше да ги чуе. Днес, докато минаваха, правеха снежни топки и се замерваха. Една снежна топка пропусна целта си и силно се удари в прозореца на Софи. Старицата рязко се дръпна назад и столът и се плъзна по ръба на мекия овален килим.
Момичетата лениво следваха момчетата, бъбреха по две, по три, закриваха устата си с ръце, напъхани във вълнени ръкавички, и се кикотеха. Софи се запита дали не си разказват за картичките по случай Деня на Свети Валентин, които бяха получили в училище. Едно хубаво момиче с дълга кестенява коса спря и посочи прозореца, откъдето Софи ги наблюдаваше. Старицата изведнъж се почувства неловко и скри лице зад завесата.
Когато погледна отново момчетата и момичетата ги нямаше. До прозореца беше студено, но тя остана там, загледана как снегът засипва следите от стъпките на децата.
По Алън Стрийт зави автомобилът на цветарския магазин. Софи го проследи с поглед. Колата се движеше бавно. Два пъти спря и отново потегли. После шофьорът паркира пред вратата на госпожа Мейсън, която живееше в съседната къща.
Кой бе изпратил цветя на госпожа Мейсън, зачуди се Софи. Дъщеря и в Уисконсин. Или брат и. Не, брат и беше много болен. Сигурно дъщеря и. Колко мило от нейна страна.
Цветята напомниха на Софи за Джо и за момент тя се отдаде изцяло на болезнения спомен. Утре беше петнайсети. Точно осем месеца от смъртта му.
Мъжът от цветарницата затропа на вратата на госпожа Мейсън. Носеше дълга бяло-зелена кутия и списъка за доставките. В къщата като че ли нямаше никой. Разбира се! Беше петък - в петък следобед госпожа Мейсън шиеше в църквата. Доставчикът се огледа, сетне се насочи към къщата на Софи.
Софи се надигна от люлеещия се стол и застана близо до завесите. Мъжът почука. Ръцете и трепереха, докато приглаждаше косата си. Стигна в антрето на третото почукване.
- Да? - рече тя и надникна през леко открехнатата врата.
- Добър ден, госпожо - високо поздрави мъжът. - Бихте ли приели доставка за вашата съседка?
- Да - отвърна Софи и отвори широко вратата.
- Къде бихте желали да ги оставя? - учтиво попита мъжът, щом пристъпи вътре.
- В кухнята, моля. На масата. - Мъжът и се стори много едър. Лицето му едва се виждаше между зелената му шапка и гъстата брада. Зарадва се, че той си тръгна бързо и заключи вратата след него.
Кутията бе дълга колкото кухненската маса. Софи приближи и се наведе да прочете надписа: “Цветята на НАТАЛИ за вашето тържество”. Силното ухание на розите я изпълни. Тя затвори очи и бавно вдъхна, пред очите и изплуваха жълти рози. Джо Винаги избираше жълти: “На моето слънчице” - би казал той, поднасяйки и екстравагантен букет. Щеше да се засмее от удоволствие, да я целуне по челото, сетне щеше да взема ръцете и в своите и да и изпее “Ти си моето сърчице”.
Беше пет часа, когато госпожа Мейсън почука на входната врата. Софи все още беше до кухненската маса. Сега обаче кутията с цветята бе отворена и жената държеше розите в скаута си, леко се полюляваше и галеше нежните жълти цветове. Госпожа Мейсън почука отново, ала Софи не я чу и след няколко минути съседката си тръгна.
Малко по-късно Софи стана и остави цветята на кухненската маса. Бузите и бяха поруменели. Тя придърпа ниската сгъваема стълба и взе една бяла порцеланова ваза от горния ъглов шкаф. Напълни я с вода, изливайки вътре чаша подир чаша, после нежно подреди розите и зеленината, след което ги отнесе в дневната. Усмихваше се, докато стигна в центъра на стаята. Леко се обърна и затанцува, описвайки малки бавни кръгове. Стъпваше леко, грациозно, минаваше от дневната в кухнята, по коридора и обратно. Танцува, докато коленете и отмаляха, сетне се отпусна в креслото и заспа. В шест и петнайсет Софи се сепна и се събуди - някой чукаше на задната врата. Беше госпожа Мейсън.
- Здравей Софи - рече тя. - Как си? Идвах в пет часа, почуках и малко се разтревожих като не ми отвори. Спеше ли? - продължи да бъбри тя. Отупа ботушите си от снега на килимчето пред вратата и пристъпи вътре. - Мразя снега, а ти? По радиото казаха, че до полунощ може да натрупа петнайсетина сантиметра, но на тях не може да им се вярва. Помниш ли миналата зима. като прогнозираха десет сантиметра, а натрупа петдесет. Петдесет! А казаха, че тази година сме щели да имаме мека зима. Ха! Температурите си стоят под нулата вече седмици наред. Знаеш ли, че миналия месец сметката ми за нафтата беше двеста шейсет и три долара? За моята малка къща!
Софи слушаше с половин ухо. Внезапно си бе спомнила за розите и лицето и пламна от срам. Празната кутия от цветята бе на кухненската маса зад нея. Какво щеше да обясни на госпожа Мейсън?
- Не знам още колко време ще мога да си плащам сметките. Ех, ако Алфред, Бог да го поживи, бе така внимателен с парите като твоя Джоузеф. Джоузеф! О, Боже! Съвсем забравих за розите.
Бузите на Софи пламнаха. Тя смутолеви някакво извинение и отстъпи встрани за да покаже празната кутия.
- О чудесно - прекъсна я госпожа Мейсън. - Сложила си розите във вода. Значи си видяла картичката. Надявам се, че не си се уплашила, като си зърнала почерка на Джоузеф. Той ме помоли първата година аз да ти донеса розите, за да мога да ти обясня вместо него. Не искаше да те тревожи. Неговия “Розов фонд”, май така го наричаше. Уреди всичко с цветарския магазин през април миналата година. Какъв добър човек, твоят Джоузеф имам предвид...
Ала Софи бе престанала да слуша. Сърцето и биеше до пръсване когато вдигна малкия бял плик, който досега не бе забелязала. През цялото време бе лежал до кутията с цветята. С треперещи ръце извади картичката.
“На моето слънчице - гласеше посланието. - Обичам те с цялото си сърце. Опитай се да бъдеш щастлива, когато си спомняш за мен. С любов, Джо.”


Последната промяна е направена от EmilAleksov на Сря Сеп 14, 2005 4:33 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
EmilAleksov
Администратор


Регистриран на: 14 Окт 2004
Мнения: 700
Местожителство: Bulgaria, Sofia

МнениеПуснато на: Вто Ное 09, 2004 8:36 pm    Заглавие: Използвай мига, за да видиш Отговорете с цитат

Използвай мига, за да видиш

Всички сме чували израза: “Не забравяй да спреш, за да помиришеш розите”. Но колко пъти се е случвало да отделим време от нашия трескав и забързан живот, за да обърнем внимание на света около нас? Твърде често сме подвластни на претрупаните си програми, обсебени сме от мисълта за следващата делова среща, за движението по пътищата или за живота изобщо, без дори и пред ум да ни мине, че наоколо има и други хора.
Аз съм не по-малко виновен от останалите, приемайки света по този начин, особено когато карам по задръстените калифорнийски улици. Наскоро станах свидетел на една случка, която ми показа как, потънал в моя малък свят, съм загубил реална представа за заобикалящата ме действителност.
Отивах на делова среща и, както винаги, обмислях какво да кажа. Стигнах до едно много натоварено кръстовище, където светофарът току-що бе светнал червено. “Нищо, помислих си, ще хвана следващото зелено, ако мина напред в колоната.”
Мисълта и колата ми бяха на автопилот, готови за тръгване, когато изведнъж пред очите ми се разкри невероятна гледка. Млада двойка, и двамата слепи, пресичаха кръстовището ръка за ръка сред летящите коли. Мъжът бе хванал ръката на малко момченце, а жената притискаше бебе до гърдите си. Държаха протегнати напред бели бастуни, с помощта на които търсеха ориентири, за да успеят да пресекат кръстовището.
Отначало се развълнувах. Те бяха жертви на едно от най-страшните нещастия – слепотата. Не е ли ужасно да си сляп, казах си. Мислите ми бяха прекъснати отново, защото осъзнах, че те не пресичаха по пешеходната пътека, а се движеха диагонално, право към средата на кръстовището. Без да си дават сметка за опасността, в която се намираха, те вървяха право срещу колоната от автомобили. Изплаших се за тях, защото не знаех дали другите шофьори разбираха какво става.
Понеже стоях отпред на колоната, пред очите ми се разкри нещо невероятно. Всички коли спряха едновременно. Не чух скърцане на спирачки, нито звук от клаксон. Никой не изкрещя: “Махнете се от пътя!”. Всичко сякаш застина. В този момент времето като че ли спря заради това семейство.
Изумен, аз оглеждах колите около мен, за да се уверя, че всички виждаме едно и също нещо. Вниманието ни бе съсредоточено върху пресичащите.
Изведнъж шофьорът вдясно от мен подаде глава от прозореца и извика:
- Вървете надясно!
Последваха го и други хора, които повтаряха:
- Вървете надясно!
Двойката продължи да почуква с бастуните си и промени посоката, следвайки указанията. Като се довериха на своите бастуни и напътствията на загрижените хора, те успяха да достигнат до отсрещния тротоар.
Едно нещо ме потресе, когато ги видях в безопасност – те все още бяха ръка за ръка.
Бях изненадан от безизразните им лица и предположих, че нямат представа какво всъщност беше станало около тях. От устата на всички хора, спрели на кръстовището, се изтръгнаха въздишки на облекчение.
Докато оглеждах колите около мен, шофьорът отдясно промълви:
- Господи, видяхте ли това? – а от другата страна чух:
- Не мога за повярвам!
Мисля, че всички бяхме дълбоко потресени от онова, на което бяхме станали свидетели. Бяхме се откъснали от собствените си проблеми, за да помогнем на четири човешки същества, изпаднали в беда.
Често пъти след това си припомнях този случай, защото той ме научи на много неща. Едно от тях е: “Поспри, за да помиришеш розите” (нещо, което преди бях правил много рядко). Спри, огледай се и наистина виж какво става пред теб в този момент. Направи го и ще осъзнаеш, че този момент съдържа всичко, нещо повече, това е мигът, от който се нуждаеш, за да разбереш живота.
Вторият урок, който научих, бе, че целите, които си поставяме, могат да бъдат постигнати чрез увереност в себе си и доверие в околните, въпреки привидно непреодолимите препятствия.
Целта на сляпата двойка бе единствено да достигне другия тротоар невредима. Препятствието пред тях бяха осемте колони коли, насочили се право към малката групичка. Без паника или колебание, обаче, те вървяха напред, докато не постигнаха целта си.
Ние също трябва да преследваме целите си, като не обръщаме внимание на пречките, които могат да се появят по пътя ни. Трябва да вярваме в интуицията си и да приемаме помощта на останалите, които може би са по-проницателни от нас.
И накрая, научих се наистина да приемем зрението като скъпоценен дар, а не като даденост, както до този момент. Замисляли ли сте се колко различен би бил животът без зрение? Опитайте се да си представите за миг как вървите по натоварено кръстовище, без да можете да виждате! Колко често забравяме малките, но забележителни дарове, на които се радваме в живота.
Когато потеглих от онова кръстовище, възгледите ми за живота и отношението към околните бяха се променили. Тогава взех решение наистина да обръщам внимание на живота, докато се занимавам с всекидневните си задължения, и да използвам пълноценно даденото ми от Бога, за да помогна на другите да не се чувстват така ощетени от съдбата.
Направете нещо добро за себе си: намалете скоростта и отделете време, за да видите какво точно става край вас. Използвайте мига, за да разберете точно сега и още на мястото, където се намирате.
Може би пропускате нещо прекрасно.


Последната промяна е направена от EmilAleksov на Сря Сеп 14, 2005 4:33 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
Tedy
Начинаещ


Регистриран на: 31 Окт 2004
Мнения: 3
Местожителство: Sofia

МнениеПуснато на: Нед Яну 09, 2005 5:41 pm    Заглавие: O, Henri! (ili edin pozakusnjal Koleden razkaz) Отговорете с цитат

О, Хенри!
Коледна история

Не вярвам в Коледата. Така звучеше хладният отговор на първия от няколкото приятели, на които се обадих с тайната надежда все един от тях да се превърне в моя Оги Рен, да се усмихне и да каже: покани ме на обед и ще получиш една съвсем истинска коледна история. Кой изобщо вярва в Коледата, настърви се моят приятел, освен няколко милиона мошеници-търговци. Това е най-голямата поръчка, това е... браншови празник, най-мощната рекламна кампания. Нали знаеш кой е измислил червендалестия Дядо Коледа? Кока-кола го е измислила. Дядо ти Коледа е просто едно рекламно лице, ало..., ало...
Казах, че нещо прекъсва връзката, да се чуем друг път и затворих. Мамка му, исках само една коледна история.
Опитът с други двама приятели не стигна по-далеч. Единият от тях, човек, ползващ отскоро православието, почти шепнешком ми заяви, че Коледата е най-масовото детско поклонение пред идоли, пред самия златен телец. Другият, здравословен циник, просто нарече добрия старец мил педофил, а цялата тази практика с подаръците - легитимен начин да подържиш на коленете си някое момиченце или момченце. Нещо, което впрочем вече било забранено на ДядоКоледите в някои протестантски страни. (Sexual harassment, заключи той, сякаш ми казваше Merry Christmass.)
Бяха прави, разбира се. Вървях бавно по Графа, покрай танцуващите кючек червендалести идоли пред магазините и дюнеркебапчийниците на Попа, покрай сергиите с гирлянди и малки сглобяеми пластмасови елхи. Леката промишленост на Коледата въртеше на пълни обороти и ако сега изведнъж като по чудо започнеше да вали сняг, щях да бъда сигурен, че това не е никакво чудо, а морска пяна, промоция на изкуствени снежинки и пр. И Пол Остър да си в такава ситуация, трудно би написал истинска коледна история. Ясно е, че се задава страхотна криза за коледни истории. Списанията искат, а писателите не могат, истинска революционна ситуация. И пазарът, ако е предприемчив, трябва час по-скоро да разработи нишата.
Представих си как влизам в месарницата, покрай която тъкмо минавах, и питам: имате ли прясна коледна история? Касапинът (пардон, месарят) се усмихва с едри зъби: свинска или телешка ще желае господинът? Господинът пожелава свинска, разбира се, от бута, да. Колко да ви отрежа? Пресмятам запазеното ми място във вестника и казвам: около 2 килограма. Две и триста, промърморва той, да го оставя или... Оставете, отвръщам великодушно, редакторите ще си го клъцнат, ако им е много. Чиста работа, касапска.
Или пък минавам от другата страна на тротоара и спирам при моя стар приятел Гаустин, букинист и антиквар, който специално за Коледа е извадил на тезгяха още ненаписани и неиздадени коледни четива. От коя година ти трябва, пита делово Гаустин. Искам нещо отпреди Девети, казвам глупаво. Ами че то след Девети Коледа няма, отвръща снизходително той. Имам една като за тебе, от 37-а година, силна отначало докрай и с предчувствие за чудо. Рови в един кашон отдолу и ми подава, естествено, цигари "Томасян" от 37-а, капак, без филтър, двойно обезпрашени. Вътре е, казва, знаеш как се извлича. Ей, цигарите си ги свил от друг разказ, иска ми се да му извикам, но Гаустин и сам си го знае, махва с ръка и любезно се обръща към следващия клиент.
Ето това наричам истински празничен пазар, коледните истории вървят на кило, топли като гевречета, поръсени със сусам или маково семе, като печени кестени, като греяно вино с джинджифил и канела.
Тук, читателю, историята напуска блажените маково-сусамени полета на омаята и ни връща пак между сергиите на "Графа", където касапите продават само свинско, без историите му, а букинистите - най-вече онзи тлъст коледен монополист Дикенс. И никой от приятелите ни не се казва Оги Рен.
Не ми оставаше нищо друго, освен да опитам една стара техника за примамване на истории, която съм пробвал и друг път в безнадеждни случаи.
Повървях още малко, купих си един вестник за пчелари и хлътнах в идеалното кафене за лов на истории. Ще спестя по-конкретната информация за него, да не вземе да се напълни с ловци и да подплашим дивеча. Важното е, че масите са сравнително близо една до друга, а музиката съвсем тиха и можеш да стоиш с часове там, което и правех, невидим като захарницата и пепелника. Едно забравено като стара шапка ухо. Най-важното правило в маменето на истории е да не приличаш в нищо на ловец. Затова си купих този благ, старчески добродушен вестник "Пчела и кошер", впрочем вземам си го всеки сезон, струва ми се, с такава честота и излиза. Седнах на масата в ъгъла, с гръб към цялото заведение, протегнах блажено крака, забих нос във вестника и зачаках. Зимното следобедно слънце пъплеше по прозореца като стоплена муха. Поръчах си обикновен билков чай. Един съвет. Неопитният ловец би си поръчал черен ром или бърбън и подобна писателска суета би му изяла главата: никаква миризма на писател, историите веднага надушват клопката. Край на съветите. Прочетох бавно една статия за зимните грижи по пчелните семейства, после за доброто съхранение на меда, пчелния восък и прополиса. Изпитвах удоволствието на човек, загърбил света с неговия предколеден хаос и наблюдаващ кротко спящите си пчели. Чувствах се невидим и невинен като тичинка, но все пак не забравях защо съм дошъл. Засега нищо. Няколко разговора около приближаващата грипна пандемия, за която пишел днешният вестник (моят не пишеше), за Биг Брадър, че било излязло май и на книга, авторът не бил българин, отгоре пишело "някой ви гледа"... Някой ви слуша, казах си злорадо, но не се изкуших да се обърна. Принцип. И без това воайорството на ухото, което упражнявам, беше достатъчен грях, така че засега пазех невинно поне окото си. Пък и така въображението работи по-добре.
В този момент току до гърба си, това е масата зад мен, знам я добре, чух репликата, която заглуши останалото фоново жужене и ме накара да наостря уши. Нищо особено на пръв поглед, най-обикновена реплика, макар и произнесена на английски: О, Хенри, така се радвам, че сме заедно...
Учудих се, че не съм забелязал кога е влязла тази двойка, сигурно съм бил някъде при кошерите. Странното (освен английския, който не е основен език тъкмо за това кафене) беше, че не чух отговора на Хенри, ответната му радост от срещата. После женският глас каза, че макар и за по-малко от месец, така е свикнала с тези срещи, че не може да си... Точно тук сервитьорката малко нервно ми стовари втория чай и пропуснах края на изречението. След него обаче отново последва мъчителна пауза отсреща. Това не беше нормален разговор. Защо Хенри не отговаряше, по дяволите.
Дали беше сърдит и мълчеше, или шепнеше тихо. Просветна ми, че може да е глухоням, да чете по устните й и да отвръща с жестове. Да, да - каза женският глас. Пауза. Отново: да - провлачено и с една идея тъга. И после: Вече можем да си кажем наздраве, нали. Не чух звън от чаши. Разговорът, ако това изобщо можеше да се нарече разговор, носен изцяло от гласа й, продължи със съжалението, че няма да бъдат заедно на Коледа, че така се налага и нищо не може да се направи, тази Коледа е особено важна за майка й и тя трябва да остане, но ще се чуват всеки ден, а после никога, ама никога няма да се разделят за повече от няколко часа.
Но когато започна да му описва кафенето, в което седяха, и как то е съвсем близо до дома й, това вече ми се видя прекалено. Горкият Хенри, не му ли стигаше глухотата и немотата, ами ще се окаже и сляп. Признавам, не издържах и за първи път наруших принципа си. Извърнах постепенно глава - тъмна коса на черта, прекрасна шия, хубаво рамо, късметлия е този Хенри, макар и да не може да види късмета си. Завъртях се още малко, потъпкал цялото си достойнство на ловец, за да мерна за малко мълчаливия й събеседник, но там нямаше никой. Хенри се беше изпарил, ако изобщо е бил там. Жената седеше сама на масата зад мен и продължаваше да си бъбри. Попита какво се вижда през прозореца на неговото бистро, засмя се тихо, после оправи небрежно с ръка косата си и едва тогава видях слушалките и миниатюрния микрофон. Извиних се мислено на Хенри за приписаната му от мен глухота, немота и слепота. Телефонният разговор продължи още две-три минути. Разбрах, че в Ню Йорк, откъдето явно говореше Хенри, сега е сутрин и че това е някакъв техен ритуал, любовна среща едновременно на две места, в два часови пояса. Следобедът и сутринта се събираха за двайсетина минути. Хенри пиеше тук с нея първото си за деня кафе в това поопушено кафене и в същото време тя седеше с него там, някъде в Бруклин, пред последното си за деня мартини (това пиеше, с две черешки). За момент си помислих дали в онова бистро някой бруклински ловец на истории не надава ухо към един мъж, който си говори сам с някаква невидима мълчалива жена. И дали океанът, който делеше тази двойка, не се беше отдръпнал и свил за минути до няколкото капки вода върху масичката, разлети от небрежната сервитьорка, там или тук, все едно. И ми стана хубаво и топло, коледно и сантиментално, с предчувствие за чудо, както би казал Гаустин. Знам, че за един ловец е недопустимо да се разчувства и че историята само това чака, за да се шмугне като сърна в шубраците, изгубена завинаги. Но в случая бях забравил, че съм ловец, и историята направи нещо, което много рядко ми се е случвало - дойде при мен и кротко ме близна по ухото. Ето как.
Няколко минути след като разговорът беше приключил и жената вероятно допиваше мартинито си, чух отново гласа й - този път съвсем делови, български и решителен. Обаждаше се в агенция за самолетни билети и се оказа - истинско чудо (както възкликна самата тя) - че има един върнат билет през Лондон. И на самия 24-и кацам в Ню Йорк! Запазете билета на всяка цена, тегля пари и идвам - това беше последното, което каза. Стана, облече се в движение, остави пари на бара и потъна в ранния декемврийски сумрак.
Помислих си, че трябва веднага да скоча, да изтичам след нея, да я настигна и да й кажа да зареже този билет, защото вече знаех края на историята, знаех какви могат да са даровете на влъхвите. Секундите течаха и аз ставах все по-нерешителен. Какво право имам да влизам в чужди истории, при това когато още не са се случили. Имах нужда от нещо твърдо след двата чая, поръчах един двоен бърбън и за първи път сервитьорката ме погледна благосклонно. С което участието й в тази история се изчерпва.
Ето как се развиват нещата по-нататък. Жената успява да изтегли онези пари, купува билета и вдругиден излита. Преди това обяснява на майка си защо няма да бъде с нея на Коледа. На Хенри нито дума.
Той от своя страна, след като е затворил телефона, остава в онова бистро още няколко минути и му става все по-ясно, че ще вземе решение напук на правилата за първи път в живота си. Още сега ще се обади на летището, после на шефа си, но първо на летището, ще зареже всичко и за Коледа ще кацне в тази неясна балканска столица. И това ще бъде неговият коледен дар, абсолютна изненада. Първата ти мъжка постъпка, Хенри, поздравява се наум и поръчва един двоен бърбън. Часът е едва 9 сутринта, което кара сервитьорката за първи път да го изгледа неблагосклонно. Но и тя ще се размине с историята, защото Хенри май наистина е хлътнал. В невидимата жена, от другата страна на земята.
Виждам я съвсем ясно как се лута в нюйоркския сумрак пред Бъдни вечер, накрая хваща такси, казва адреса и след по-малко от час вече е пред един бруклински вход. Хрумва й нещо, оглежда се и хлътва малко по-нагоре по улицата в меката светлина на едно бистро, което й се струва толкова познато, сякаш преди няколко дни е пила там мартинито си. Влиза, сяда на една маса до прозореца, изважда телефона си, поръчва мартини. Сега ще му звънне да слезе за малко долу. Той, разбира се, няма да повярва, но...
Виждам го съвсем ясно как се лута в софийския сумрак пред Бъдни вечер, разминава се с шумни тълпи от млади хора, гледа листчето с адреса в ръката си и странните букви, с които са изписани уличните табелки, спира някого, пита. После вижда това кафене, което са му описвали преди няколко дни, в което май е бил преди няколко дни. И решава да седне, да й се обади оттук и да й каже, че я чака в кафенето срещу тях. Тя, разбира се, няма да повярва, но...
Но сега има още три дни до Коледа. Единственото, което знам със сигурност, е, че на Бъдни вечер аз ще чакам тук. И ако след втория чай влезе един щастлив и объркан млад мъж, седне на масата зад мен, набере някакъв телефонен номер и каже: This is Henry, my love... И със съвсем престорена небрежност съобщи, че я чака в кафенето пред дома й, а тя има сили само да каже: О, Хенри..., значи коледните истории все пак се сбъдват. Макар да са истории за разминавания. В това разминаване има повече любов, отколкото във всички срещи на света, ако не ви звучи твърде сантиментално. Но по Коледа е позволено. Нали, О'Хенри?


Георги Господинов
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла MSN Messenger
ice
Начинаещ


Регистриран на: 22 Ное 2004
Мнения: 12

МнениеПуснато на: Съб Мар 26, 2005 1:29 pm    Заглавие: Кърт Вонегът Отговорете с цитат

ХАРИСЪН БЕРЖЕРОН



Kurt Vonnegut

Harrison Bergeron





Годината беше 2081-а и най-накрая всички бяха равни. Бяха равни не

само пред Бога и законите. Бяха равни във всяко едно отношение. Никой не

беше по-умен от никой друг. Никой не изглеждаше по-добре от никой друг.

Никой не беше по-силен и по-бърз от никой друг. Цялото това равенство се

дължеше на 211-а, 212-а и 213-а поправки на Конституцията и неуморната

бдителност на агентите на Генералния затруднител на Съединените щати.

Въпреки това някои неща от живота не бяха съвсем наред. Април,

например, все още караше хората да полудяват, задето все още не настъпва

пролетта. Именно в този дъждовен месец хората на Главния затруднител

откараха четиринайсетгодишния син на Джордж и Хейзъл Бержерон, Харисън.

Събитието беше трагично, без съмнение, но Джордж и Хейзъл не можеха да

се замислят върху него кой знае колко задълбочено. Хейзъл притежаваше

нормална средна интелигентност, което пък означаваше, че тя не можеше да

мисли за нищо, освен на кратки изблици. А Джордж, чиято интелигентност бе

доста над средната, имаше в ухото си малко радио за умствени смущения.

Законът го задължаваше да го носи през цялото време. Беше настроено на

вълните на правителствения предавател, който на всеки двайсетина секунди

изпращаше някакъв рязък звук, който да пречи на хората като Джордж да се

възползват от умовете си.

Джордж и Хейзъл гледаха телевизия. По бузите на Хейзъл имаше сълзи, но

в момента тя не помнеше защо са те.

На телевизионния екран се виждаха балерини. В главата на Джордж

прокънтя звънец. Мислите му се разбягаха панически, като крадци от алармена

инсталация.

- Това беше хубав танц - отбеляза Хейзъл. - Който току-що видяхме.

- М-м? - попита Джордж.

- Този танц - повтори Хейзъл. - Хубав беше.

- Аха - кимна Джордж. Опита се да помисли малко за балерините.

Всъщност, не бяха особено добри - не по-добри от който и да било друг на

тяхно място. Бяха натоварени с тежести от кантари и оловни сачми, а лицата

им бяха маскирани, така че никой, успял да зърне изящен жест или красиво

лице, да не се почувства като нещо, което котката е домъкнала от улицата.

През ума му мина беллата мисъл, че може би балерините не трябва да имат

изкуствени затруднения, но не можа да стигне много далече в мислите си,

защото ги прекъсна следващият звънтеж.

Джордж се сепна. Две от осемте балерини също се сепнаха.

Хейзъл забеляза сепването му. Тъй като тя нямаше умствено затруднение,

трябваше да попита Джордж какъв е бил последният звук.

- Звучеше, като че ли някой удря бутилка за мляко с чукче - отговори

той.

- Трябва да е много интересно да чуваш всички тези звуци - каза Хейзъл

с лека завист. - Всичките неща, които измислят...

- Хъм - обади се Джордж.

- Само че, ако бях Генерален затруднител, знаеш ли какво щях да

направя? - попита Хейзъл. Тя всъщност много приличаше на Генералния

затруднител - една жена, на име Даяна Муун Глампърс. - Ако бях Даяна Муун

Глампърс, щях в неделя да ви пускам камбанен звън. Нещо като почит към

религията.

- Ако е само камбанен звън - отбеляза Джордж, - ще мога да мисля.

- Може би щях да го направя много силен - реши Хейзъл. - Струва ми се,

че от мен би излязъл добър Генерален затруднител.

- Не по-добър от всеки друг.

- Кой знае по-добре от мен какво означава "нормален"?

- Така е - кимна Джордж. Започна да мисли за ненормалния си син, който

сега се намираше в затвора, за Харисън, но двайсет и един топовни салюта

отекнаха в главата му и сложиха край на това.

- Оу! - възкликна Хейзъл. - Беше страхотно, нали?

Беше толкова страхотно, че Джордж пребледня и се разтрепери.

Зачервените му очи се изпълниха със сълзи. Две от осемте балерини в

студиото рухнаха на пода и се уловиха за слепоочията.

- Изведнъж доби толкова уморен вид - каза Хейзъл. - Защо не се

изтегнеш на канапето? Така ще можеш да подпреш торбата с тежестите си на

възглавницата, скъпи. - Имаше предвид торбата от зебло с двайсет килограма

оловни сачми, заключена с катинар за врата му. - Отиди и я подпри, нямам

нищо против известно време да не си равен с мен.

Джордж повдигна леко торбата, за да почувства тежестта й.

- Не ми пречи - заяви той. - Вече не й обръщам внимание. Превърнала се

е в част от мен.

- Напоследък ми се струваш уморен - каза Хейзъл. - Изтощен. Ех, да

имаше как да пробием дупка на дъното и да извадим малко, съвсем малко от

сачмите...

- Две години затвор и две хиляди долара глоба за всяко топче... Не

мисля, че си струва.

- Ако можеше да изваждаш по малко, когато се върнеш от работа... Искам

да кажа, че тук не трябва да се състезаваш с никого... Само седиш.

- Ако аз го направя, ще го направят и други и току-виж пак сме се

оказали в тъмните времена, когато всеки се е състезавал с всички останали.

Това няма да ти хареса, нали?

- Никак.

- Ето това е. В момента, в който хората започнат да мамят и да

заобикалят законите, какво според теб ще стане с обществото?

Ако Хейзъл не бе отговорила на този въпрос, Джордж нямаше да може да й

помогне, защото сирените отново завиха в мозъка му.

- Предполагам, че ще се разпадне - поклати глава тя.

- Какво? - попита Джордж с празен поглед.

- Обществото - повтори Хейзъл. - Нали току-що каза това?

- Кой знае? - попита Джордж.

Изведнъж телевизионната програма прекъсна, заради новините. В началото

не се разбра съвсем ясно за какво става дума, тъй като говорителят, както

всички други говорители, имаше трудности с говоренето. В продължение на

минута и половина, изпаднал в състояние на повишена възбуда, той парави

опити да произнесе: "Дами и господа".

Най-накрая се отказа и подаде листа на една балерина, за да го

прочете.

- Няма нищо - успокои го Джордж. - Той се опита. Това е важното. Опита

се да направи най-доброто, с каквото му е дал Господ. Трябва да го повишат,

задето се опитва толкова усърдно.

- Дами и господа... - започна да чете балерината. Сигурно беше

удивително красива, защото маската й бе ужасна. Не беше трудно да се

забележи, че е беше най-силната и грациозна от всички танцьорки, защото

торбата с тежестите й беше колкото на стокилограмовите мъже.

Наложи се да се извини за гласа си, защото беше нечестно една жена да

използва такъв глас. Гласът й представляваше топла, светла, безвременна

мелодия.

- Извинете ме - каза балерината и направи гласа си абсолютно

неконкурентноспособен. - Харисън Бержерон, четиринайсетгодишен - изграчи тя

непоносимо, - току-що е избягал от затвора, където е бил задържан по

подозрения в заговор за сваляне на правителството. Той е гений, атлет,

недостатъчно затормозен и следва да бъде разглеждан като крайно опасен.

На екрана се появи полицейска снимка на Харисън Бержерон - надолу с

главата, след това настрани, отново надолу с главата, после нагоре с

дясната страна. На снимката личеше ръстът му, съпоставен с разграфената на

метри и сантиметри стена отзад - беше висок точно два метра.

Останалото от външния му вид беше карнавал и железария. Никой досега

не бе носил по-тежки и обемисти тежести. Той ги надрастваше по-бързо,

отколкото хората на Генералния затруднител успяваха да измислят нови.

Вместо малък приемник в ухото, на главата му имаше огромни слушалки и очила

с дебели, вълнисти лупи. Тези очила трябваше не само да му пречат да вижда,

но и да му причиняват остри главоболия.

По цялото му тяло висяха метални парчета. Обикновено в спънките на

силните хора се долавяше някаква симетрия, някаква военна подреденост, но

Харисън приличаше на крачещ склад за вторични суровини. В състезанието на

живота той носеше върху себе си сто и петдесет килограма.

За да развалят хубавия му вид, хората на Генералния затруднител го

бяха накарали да си сложи червена гумена топка, вместо нос, да обръсне

веждите си и да покрие равните си бели зъби с хаотично разположени черни

коронки.

- Ако видите това момче - продължи да чете балерината, - недейте,

повтарям, недейте да се опитвате да водите разумен разговор с него.

Чу се писък, сякаш някой отскубваше врата от пантите й.

Откъм телевизора долетяха крясъци и отчаяни викове. Снимката на

Харисън Бержерон се залюля на екрана, сякаш танцуваше в ритъма на

земетресение.

Джордж Бержерон правилно определи какво е това земетресение, защото

собственият му дом многократно бе разтърсван от същия рушащ ритъм.

- Боже! - възкликна той. - Трябва да е Харисън!

Мисълта мигновено бе прогонена от главата му от звука на автомобилна

катастрофа.

Когато отново успя да отвори очи, снимката на Харисън бе изчезнала от

екрана. Изпълваше го истинският, живият Харисън.

Подрънкващ, огромен и напомнящ палячо, той се олюляваше в средата на

студиото. Дръжката от изкъртената врата все още беше в ръката му. Балерини,

техници, музиканти и говорители бяха паднали на колене в очакване на

смъртта.

- Аз съм Императорът! - изрева Харисън. - Чувате ли? Аз съм

Императорът! Всички трябва веднага да направят каквото кажа!

Той тропна с крак и студиото се разтърси.

- Дори и така, както стоя пред вас сега - осакатен, окуцял, болен -

продължи да реве той, - аз съм най-великият владетел от всички, които

някога са се раждали! А сега гледайте в какво мога да се превърна!

Харисън разкъса каишките на тежестите си, като че ли бяха мокра

тоалетна хартия, а те трябваше гарантирано да издържат по триста килограма.

Парчетата старо желязо издрънчаха на пода.

Мушна палци под металната планка на катинара, придържащ съоръжението

върху главата му. Счупи я като клечка кибрит. След това запрати очилата и

слушалките в стената.

Махна гумения нос и на екрана се появи мъж, който би могъл да изпълни

със страхопочитание Тор - бога на бурите.

- А сега ще избера моята императрица! - каза той и погледна надолу към

треперещите от страх хора. - Нека първата жена, която посмее да се изправи

на крака, дойде при мен, за да вземе своя партньор и своя трон!

Измина само миг, после една от балерините се надигна и се олюля като

плачуща върба. Харисън измъкна умствения затруднител от ухото й, счупи

физическите спънки с удивителна лекота. Най-накрая махна маската.

Беше ослепително красива.

- Сега - продължи Харисън и пое ръката й, - ще покажем на хората какво

е значението на думата "танц". Музика! - изкомандва той.

Музикантите запълзяха към столовете си, а Харисън ги освободи от

тежестите им.

- Свирете колкото се може по-добре - нареди им той - и ще ви направя

барони, херцози и графове!

Музиката започна. В началото беше нормална - евтина, тъпа, неискрена.

Само че Харисън грабна двама музиканти от местата им, завъртя ги във

въздуха като диригентски палки и изпя музиката, която искаше да му

изсвирят. След това ги хвърли на столовете им.

Оркестърът засвири отново, този път много по-добре.

Известно време Харисън и неговата императрица само слушаха - мрачно,

сякаш синхронизираха сърцата си с ритъма.

След това преместиха центъра на тежестта си върху пръстите на краката.

Харисън постави огромните си ръце върху тънкия кръст на момичето,

давайки му възможност да изпита безтегловността, която скоро щеше да им

принадлежи.

След това се понесоха във въздуха, изпълнени с радост и красота.

Изоставиха не само законите на хората, но също така законите на

гравитацията и на движението.

Носеха се, въртяха се, плуваха, летяха, приклякаха.

Скачаха като елени на Луната.

Таванът на студиото беше висок десет метра, но с всеки скок те се

приближаваха до него.

Очевидно тяхна цел стана да целунат тавана.

Целунаха го.

След това неутрализираха действието на закона за гравитацията и

останаха на няколко сантиметра под тавана, където се целуваха дълго, дълго.

Тогава в студиото влезе Даяна Муун Глампърс, Генералният затруднител,

въоръжена с двуцевна ловджийска пушка десети калибър. Стреля два пъти и

Императорът заедно с неговата Императрица умряха още преди да паднат на

пода.

Даяна Муун Глампърс зареди пушката отново. Насочи я към музикантите и

им каза, че им дава десет секунди да си сложат тежестите.

В този момент кинескопът на телевизора на семейство Бержерон изгоря.

Хейзъл се обърна към Джордж, за да отбележи факта. Но Джордж бе отишъл

в кухнята, за да си вземе кутия бира.

Върна се с бирата и спря за миг, докато отзвучи сигналът от

предавателя. После седна пак.

- Плакала ли си? - попита той Хейзъл.

- Аха - кимна тя.

- Защо?

- Забравих. За нещо по телевизията... наистина тъжно.

- Какво беше то?

- Всичко е толкова объркано в главата ми...

- Забрави тъжните неща - посъветва я Джордж.

- Винаги ги забравям - каза Хейзъл.

- Добро момиче - кимна той и се сепна. В главата му затрещяха

изстрели.

- Боже! Личи си, че последното беше страхотно! - погледна го Хейзъл.

- Кажи го пак.

- Боже! Личи си, че последното беше страхотно!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
jivi93
Напреднал


Регистриран на: 12 Авг 2005
Мнения: 44
Местожителство: Varna

МнениеПуснато на: Сря Сеп 14, 2005 7:45 am    Заглавие: Леко като перце Отговорете с цитат

Леко като перце

“И всички прекрасни неща на света са толкова прости,
тъй ми се струва на мен.” Е. В. Милей


В трети клас седях на третия чин в ляво, със скръстени ръце и здраво стъпили на пода крака. Пастор Бейкмън всяка сутрин ни изреждаше Десетте божи заповеди и ние бяхме свикнали да ги предъвкваме, преглъщаме и да се боим от тях. Това представляваше същността на началното ми образование: учи наизуст и рецитирай. Селското училище ме накара да свикна с униформеното облекло и железните правила в един свят, където мъжете бяха на почит, а жените – незабележими. Мъжете откриваха нови земи, обясняваха законите на вселената и пишеха Библията. Но моята душа бе пробудена за живот от една жена, която ме призова да се вгледам в живота, да обичам от сърце и да откривам Бог във всичко наоколо.
Една сутрин пасторът обяви, че отива на друга работа и напуска училището. След това ни представи учителката, госпожица Нюхарт, която ще го замести – стаята зажужа от вълнение. Висока жена с бухнала като кошер коса, обувки с високи платформи и пола, която почти разкриваше коленете, госпожица Нюхарт беше едновременно силна и лека. Ръцете й бяха големи и покрити с ярки лунички като гръд на червеношийка и говореше с жестове, които бяха толкова широки, че изпълваха въздуха край нас. От огромната си като куфар торба извади птичи пера и раздаде по един на всеки. Обясни ни, че това бил подарък от предишните им собственици – птици, които се били разделили с излишната си перушина и не искали да носят ненужни неща със себе си. Тази сутрин нашият свят се промени, а скоро и ние щяхме да станем различни.
В час по история госпожица Нюхарт ни разказа за Христофор Колумб. След дълго време в морето, моряците на кораба му се разбунтували и поискали да се върнат в най-близкото пристанище. Понесла се вълна за метеж на кораба и казват, че Колумб за малко не се простил с живота. Една сутрин обаче от небето се спуснало перо – знак, че наблизо имало суша. Госпожица Нюхарт обясни, че тогава моряците забелязали няколко чайки, които крещели и кръжели във въздуха, и толкова драматично разпери ръце, че покритата с лунички кожа на мишниците й се разлюля. Тя се завъртя така, че полата й се разпери настрани, а краката й бързо, бързо запристъпваха в кръг. Помислих си, че и тя като нищо ще вземе да хвръкне във въздуха и ще полети. Тази жена ми помогна да видя това, което онези моряци са видели: надеждата може да се открие и в най-малкото нещо.
На другата сутрин торбата на госпожица Нюхарт щеше да се пръсне по шевовете. Вътре имаше огромен плакат с “Тайната вечеря”, четка за рисуване, компас и дълга цилиндрична тръба. От тръбата извади черно-бяла рисунка и я забоде с кабърчета върху талашитената дъска. На рисунката се виждаше кръг с нарисуван вътре човек, ръцете му бяха разперени настрани и достигаха окръжността, а краката му отдолу бяха широко разкрачени. Върху листа бяха изписани множество измервания, цифри, схеми и фигури.
• Да Винчи – прошепна тя – не е бил обикновен художник. Той изучавал предметите продължително, за да ги опознае добре: и човека, и природата, и науката, и математиката…
• А за перата знаел ли е? – попитах.
Жената с прическа на развълнуван кошер се прехласна от въпроса ми.
Първооткривателят в областта на аеродинамиката, Леонардо Да Винчи бил изучавал перата. Когато погледнеш перо откъм върха, то изглежда изпъкнало, извито леко нагоре и навън, позволява на въздуха да минава над него без никакво съпротивление. Когато събереш много пера на едно място, като в крило, те създават аеродинамична форма, която осигурява точно необходимото съпротивление срещу въздуха, минаващ през перата. Госпожица Нюхарт, която не беше обикновена учителка, и Леонардо Да Винчи, който не е бил обикновен художник, ми показаха как да виждам необикновеното в дребните неща.
По-късно през деня госпожица Нюхарт ни изведе от сковаващите училищни стени и отидохме в едно поле, цялото обрасло с високи бурени. Легнахме след избелелите от слънцето треви и се покрихме целите с клечки, листа и изсъхнали сламки. Това бяха нашите гнезда, прозорци към небето. Така скрити и притихнали, ние се научихме как да стоим мирно, да се отпуснем и да наблюдаваме, да оставим буболечките да пълзят по нас и около нас, да слушаме птичките и да изучаваме движенията им.
Когато си тръгвахме следобед, госпожица Нюхарт застана на вратата и докосваше всекиго по рамото с думите: “Довиждане” или “Всичко хубаво”. Спомням си колко топли и леки бяха ръцете й. Често ме помолваше да остана след часовете, за да оправя столовете, да подредя разхвърляните книги и да избърша дъската. По време на един от тези благодатни следобеди аз споделих една мисъл, която тайничко ме измъчваше. Казах на госпожица Нюхарт, че може би обичам птиците повече, отколкото обичах Бога – според Десетте заповеди това беше непростим грях. Моята учителка взе да рови из разхвърляното си чекмедже, намери Библията си, отвори на “Псалми” и прочете:
- “С перата си ще те покрива, и под перата Му ще прибегнеш. Неговата вярност е щит и упование.”
Тя написа стиха на едно листче и ми го даде. И до днес го пазя. Тогава не знаех какво е упование – не че това е най-важното – но нещо дълбоко вътре в мен се пробуди: дадено ми бе пълно разрешение да обичам всичко от сърце, защото Бог е навсякъде и във всичко и ми го е дал. Този следобед на път към къщи си представих, че мога да летя. Тичах с всички сили с разперени настрани ръце и опънати назад крака, аз прелитах из улиците сякаш бях птица.
На врата си нося златен талисман – птица, която ми подариха, когато бях по-малка. Крилете на птицата станаха мой символ. Напомнят ми за улиците, по които прелитах преди толкова години, както и за всички пътища, които съм изминала оттогава. Самата аз съм се превърнала сякаш в перо през изминалите години: не се съпротивлявам така яростно на това, което животът ми предлага, натискът и напрежението сякаш по-лесно преминават през мен. Аз съм учителка и превеждам децата през нелеките и понякога доста буйни води на дробите, правописа и съмненията в собствените им сили. Когато се изгубят, изкарвам ги на здрав и сигурен бряг. Научих се от време на време да се спирам на някое тихо място и да се освобождавам от нещата, които вече не са ми нужни, като угризения, обиди, скръб. Сега притежавам вътрешна сила, мирно съществуване и вярвам от все сърце, че никой не може да разруши упованието ми.

Мелъди Арнет
_________________
Не е необходимо да бъдеш на голямо място, за да вършиш големи неща!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    .::Емил Алексов::. Форуми -> За живота, вселената и... Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети

Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group